Това е разказ за времето, когато бях запалена рибарка. Никога преди това време не съм усещала грам, дори милиграм желание да ловя риба. След африканския си риболовен период също.

​​​​​​​​​​​​​​​​​​​​​

АДАЛ, АБЕЛ И АЗ

Това е разказ за времето, когато бях запалена рибарка. Никога преди това време не съм усещала грам, дори милиграм желание да ловя риба. След африканския си риболовен период също. 

Да вися държейки въдица и да чакам заблудена риба да се излъже, да захапе стръвта на кукичката при толкова вода наоколо?! Абсурд да ми се случи! Казвали са ми, че риболовът успокоява, бродирането на гоблени също. Не съм вярвала на подобни слухове. 

Почти всеки ден намирах време и отивах до океана. През някакво разстояние имаше натрупани гигантски железобетонни блокове, стигащи навътре във водата, за да се разбиват в тях вълните и да не разрушат брега. Много обичах да сядам най-накрая, на последния възможен камък. Така си осигурявах спокойствие при ежедневните ни интимно-любовни срещи с океана и обезкуражавах купищата досадници. Обичах да се наслаждавам на бриза и да гледам как огромни участъци от водата по-сребряват от поредния рибен пасаж. Красота. Никога не съм виждала толкова много риба. Целият пасаж подскача във въздуха и цопваха пак във водата. Хиляди риби. На брега, нагазил в плиткото, всеки следобед един застаряващ мъж само с влакно и кукичка лови риба. Понеже ходех на едно и също място, а той почти винаги се появяваше, не след дълго започнахме да си махаме за поздрав. Стоях около два часа. Гледах играта на пасажите, наслаждавах се на океана и си тръгвах. Така да се каже, както си седях, полудях без никаква причина! 

На следващия ден се появих въоръжена с въдица. Заметнах. Макарата каза ззззззззз... и влакното свистейки се изстреля напред. Хм, не е зле като за първи път. Кукичката цопна във водата и след секунди усетих как нещо ме дръпна. Бре! Започнах да навивам, а нещото се съпротивляваше, опъвайки влакното. Ех, че късмет, да закача корен от първото мятане... Лоша работа... Дано само не повредя въдицата на приятеля, от който я бях взела на заем. Корен или боклук не знаех, но се оказа тежко. Задърпвах го към брега. Ха! Риба! Как така от първото хвърляне улових риба?! Страхотно! Ами сега? Какво да я правя тая риба и как да я откача? Извадих я от водата, гледах я... оставих въдицата на камъните, рибата се мята, аз я обикалям... Жал ми е, ще умре така. Искам да я върна във водата, но как да я освободя? Ще я натопя така както е закачена, поне да е жива докато измисля какво да правя. Вдигнах въдицата с рибата и тогава погледнах към брега. Слава Богу рибарят беше там.

– Здравейте! Някак си хванах риба, но не знам какво да правя с нея. Може ли да ми я откачите от кукичката?
– Разбира се, сеньора, дайте я насам.
– Оо... много ви благодаря! А... няма ли да я хвърлим обратно във водата?
– Ако нямате нищо против, ще я задържа. Довечера ще занеса една риба повече на децата.
– Амиии... добре щом е за децата ви.
Рибарят сложи рибата в кофичката и ми благодари.

Изкатерих се обратно по камъните. Замахнах силно като по филмите и хвърлих пак. Не знам защо, на края на кордата на различни разстояния имаше не една, а три кукички... Странно, мислех, че трябва да е една, ама аз какво ли разбирам от риболов. Врътнах два пъти макарата, колкото да се опъне влакното и нещо много силно дръпна. Е, този път закачих корен. Това е! Няма как без стръв да хванеш риба. Никак не обичам да пипам разни гърчещи се, лигави червейчета с ръце. Навивам, навивам, ама нещо тежко има от другия край. А стига бе! Не е корен, пак е риба. Навивам, вдигам и какво да видя – не една а три риби са се хванали. На всяка кукичка по една, и то от видимо различен вид! На първата кукичката ù е в устата, но на другите две са се забили на едната в перката, а на другата в гърба. Такова нещо не мислех, че е възможно. Явно там където съм хвърлила е било толкова гъсто с риби, че две от тях не са имали никакво намерение да се хващат, а навивайки, пътьом съм ги закачила където е дошло. Оставих въдицата и само докато се обърна за миг съвсем не повярвах на очите си. Две от рибите бяха сравнително малки, най-много колкото длан, а третата съвсем дребосък. За секунди едната стана голяма колкото футболна топка! Само дето не изпищях. Издуваше се като балон пред очите ми. Леле! Хайде пак тичам при човека да го моля да ги откачи. 
Едната риба наистина се оказа риба балон. Това била защитна реакция. При стрес се нагълтва с въздух и увеличава десетки пъти размера си. Върна я във водата, а останалите отидоха за децата.

Така се запознах с Адал. Явно много се забавляваше с моите рибарски неудачи. Адал знаеше някаква специална техника. След работа винаги идвал да налови малко риба за семейството си. Рибарските му принадлежности се състояха от няколко метра корда, увита около парче дърво и забита в него кукичка. Такъмът се събираше в празна кутия от цигари. Нямаше случай да хвърли и да не извади риба – магьосник беше този човек! Така почти всеки ден ловяхме риба и си говорехме.
– Имаш ли деца?
– Не, нямам още.
– На колко години си?
– На 24
– Трябва да побързаш, остаряваш.
– Моля? На 24 съм и остарявам?!
– Слушай стареца.
– Какъв пък старец си ти, на колко си години?
– На 51!
– Ха-ха-ха, няма старци на 51!
Всъщност той беше прав. Много хора не доживяват 51 години в Африка... За техните представи и условия на живот тази възраст си е дълголетна.

След една седмица Адал пак подхвана лични теми. Сигурно ме чувстваше като внучка.
– Нина, бременна ли си?
– Адаааал! Как можа да го кажеш! Не съм, разбира се!
– Защо не искаш да раждаш, болна ли си?
– Защо пък да съм болна?! Рано ми е още! 
– Роди едно, ще ти хареса.
– А? След първото ще ми хареса?! И после ще народя още десет, нали? Не ме бъркай с африканка, моля те!
– Африканка или не, ти си жена и трябва да раждаш!
– Оо... стига бе човек с тия деца, ти нали имаш? Колко са?
– 52!
– Какво каза?
– Имам 52 деца.
– Ха-ха... ха-ха... ха... 52, 152 или 352? Последно?
– Наистина имам 52 деца.
Спрях да издавам звуците, които се чуват, когато човек се смее, но устата ми продължи да е широко отворена. Разбрах, че не се шегува.
– Ти... имаш... 52... деца?! Това е абсолютно невъзможно! Няма жена, която да може да роди 52 деца. Не може да роди и половината, и половината на половината!
– Една не може, но пет могат.
– Имаш пет жени?
– Да. Две умряха. Сега имам само три.
– Невероятно! Това... не може да е истина, разбираш ли, не мога да го повярвам!
– Не трябва да ми вярваш щом не можеш. Каня те в къщи на гости. Ела и ще те запозная с всички. Не всички деца живеят при мен. Някои от тях са големи и имат собствени семейства и деца.
– Ще дойда! Адал... не е възможно... как им помниш имената, как не се объркваш?
– Обърквам се. Когато децата дойдат на гости с внуците и правнуците...

Това трябваше да го видя! Няколко дни не можех да мисля за нищо друго. Постоянно смятах коя жена на колко години трябва да е била като е забременяла, за колко време, колко жени, колко деца могат да родят. Леле! И не всички са оцелявали вероятно... Още същата седмица отидох на гости при Адал.

Тръгнахме заедно. Карахме дълго към селото му през прахта. Накрая стигнахме колиби от кал. Пристигнахме. Беше неописуемо. Всичко. Децата му... имаше по много от всички възрасти... как ли разбираха кое на кого е? Всеки би се объркал от толкова братя, сестри и братовчеди. Жените му се опитваха да смятат и броят, но не им стигаха пръстите на краката и ръцете. 

Живееха в невъзможни условия, по-точно нямаше такова нещо като условия. Седяхме направо на земята, аз бях гостенка и ми дадаха най-хубавите си неща... щайга, парче плат, на което да седна, и самостоятелна глинена чиния. Някои от най-малките деца видимо се страхуваха от мен, защото не бяха виждали още хора със светла кожи и такива черти. В средата на нищото, тези хора не притежаваха абсолютно нищо, а бяха щастливи. 
Почти ежедневните ни разговори за риболов с Адал ни отведоха в неочаквана посока. Риболов с мрежи. Много исках да знам как става това, да го видя. Хвърлянето на мрежи е древен начин за препитание, който постепенно замрял. Имало много чалъми и тънкости не само при хвърлянето на мрежата, но и при изплитането ù. Вече нямало много, които практикуват този занаят. Абел обеща при посещението ми на селото да ме запознае с най-добрия. Запозна ме с Абел – старейшината на общността. Всички се отнасяха към него с огромен респект. Беше доста възрастен. Всъщност най-възрастният, който съм виждала в Африка. Говореше бавно и тихо. Адал каза, че Абел го е научил на всичко за ловенето на риба и го попита дали може някой ден да излезем заедно, за да ми покаже риболова с мрежа. Гледах този толкова стар мъж и си мислех, че може би не е добра идея да го караме да прави каквито и да било физически усилия в тази напреднала възраст. Беше невероятно колко далеч ме беше отвело странното ми увлечение по риболова.

Много се зарадвах, когато Абел и Адал ми предложиха в следващите дни да отидем за риба и да ми покажат изкуството на хвърлянето на мрежа.

Стоях в плиткото и чаках със затаен дъх какво ще се случи. Трудно може да се опише с думи силата и грацията, с които този стар мъж надипля по специален начин мрежата върху едната си ръка чак до рамото. После как с гъвкавост, невъзможна за това старо тяло, се завърта около оста си като в същото време издига високо нагоре ръце и мрежата, въртейки се във въздуха, се пръсва като огромен дантелен чадър. Времето спря. Тази е една от картините, които никога няма да се изличи от паметта ми. Мога винаги и по всяко време да затворя очи и да я видя. Абел е във водата, лявата му ръка с надиплената мрежа е вдигната пред гърдите в позиция за валс... придържа я и с дясната ръка. Танцът започва, завърта се бавно, после по-бързо и вдига ръце... мрежата се издига над главата му... и започва да танцува с неговия ритъм. Двамата се въртят, тя се отваря... Фините дантелени гънки се подреждат във въздуха... Стотици капчици вода искрят по цялото є тяло. Залез е, нейното време. Той я пуска на свобода... Тя не иска да се отдалечи прекалено от него... и започва бавно да пада... в съвършен кръг. 

Времето спря. Това беше подарък. Само за мен.

Моят малък черен опит
Африка - Африка е магия << | >> ВМЕСТО ЕПИЛОГ