На местната „Ангола телеком“ не можеше да се разчита. Телефон и ток теоретично имаше, но не постоянно. За мен наличието на постоянна връзка с България беше от жизненоважно значение.

Ало, мамо... Как си?

Моят малък черен опит.
Истории от паралелни светове. Ангола.

Ало, мамо... Как си?...

С пристигането си в Ангола заварих много необичайна ситуация. Всички, които заемат високи постове в държавната администрация и нямат висше образование, трябва да се запишат студенти във висше учебно заведение и да го завършат наравно с редовно приетите студенти. Съпругът ми се оказа преподавател на 50-годишни мъже и жени.

Тази история отчасти е за мажор Кутала. Запознахме се с него чрез Иносенсия – неговата сестра, която на свой ред беше студентка на мъжа ми. Мажор (майор) Кутала беше огромен чернокож мъж със смразяващо кръвта изражение и с дрезгав и силен глас на военен. Същият този великан имаше изключително добро сърце към приятелите си и много ми напомняше огромния Урс от романа „Quo vadis domine“. В негово присъствие се чувствах спокойна и защитена като Лигия... По някакви при- чини изпитвахме взаимна симпатия и често търсехме компанията си. 

На местната „Ангола телеком“ не можеше да се разчита. Телефон и ток теоретично имаше, но не постоянно. За мен наличието на постоянна връзка с България беше от жизненоважно значение. Когато за пореден път телефонът млъкна за повече от пет дни, започнах да изпадам в паника. Обиколих всички познати, живеещи в различни краища на града, но никой нямаше телефонна връзка. Паникьосвах се с всеки изминал ден. Не знаех дали семейството ми в България е добре и най-вече не можех да им кажа, че аз съм добре. Много се притеснявах, че те ще се тревожат. Майка ми може да помисли, че Савимби е нападнал столицата и са ме застреляли. Баба ми ще вдигне кръвно и ще умре.

В един такъв ден, проклинайки Ангола, Африка, мъжа си и най-вече глупостта си да попадна на това идиотско място, мажор Кутала почука на вратата. Беше в прекрасно настроение. Аз представлявах 160-сантиметров – 50-килограмов подскачащ бяс и тази гледка очевидно съвсем го развесели и усмихна до уши. Опита със спокоен стържещ глас да ме успокои като каза: „Днес ще говориш с България. Винаги, когато поискаш, вече ще можеш да се обаждаш до България“. Като се замисля сега, това, което се случи, не е за вярване.

Качихме се на джипа му и отидохме в Генералния щаб на военновъздушните сили на Ангола! Минавахме през портали, охрани, постове, пак портали, телени мрежи и още портали, въоръжени до зъби военни, кози- руване, показване на карти, козируване, оръжия... и така до централната сграда на Щаба. По едно време при вида на толкова оръжие, военни, огради с ток и заключващи се зад нас портали започнах да си мисля, че не е било нужно толкова да се разстройвам от липсата на връзка с България, но... беше твърде късно.

Изкачихме се и влязахме в просторно помещение заедно с мажор Кутала и други военни. Цялата му предна стена беше стъклена и се виждаше много надалеч. Никой не се усмихваше. Всички гледаха много сериозно. С трепереща ръка взех слушалката от някакъв войник, който беше набрал номера и се чух с адски тъп треперещ фалцетен глас да казвам: А-ло, ма-мо-ооо... как... си?

Около мен стояха прави въоръжени мъже с различни нашивки по униформите си и ме гледаха. Никога няма да забравя колко благодарна бях на съдбата, че никой от тях не знаеше и дума български. Предполагам са си мислели, че работата е на живот и смърт да се обадя до България след като лично мажор Кутала ме е довел. Умирах от срам при мисълта, че може някак да разберат какво говоря. Ма-м-ооо как си, ама как е Дерзо, ама всичко наред ли е... а какво правиш... Аз съммм... добре и всичко е наред, а ти как си, И пак отначало...

Поглеждам към строените военни и започвам да нареждам със строг сериозен глас: Виж сега какво, ако нещо му стане на Дерзо (овчарката ми), веднага се обади на Иван (ветеринаря), трябва да го извеждаш по-често, стар е вече и има нужда, и не му давай да лежи на теракота, че нали знаеш колко е тежък и му стават мазоли на лактите, и гледай да не му даваш тъпи команди от рода на качи се горе, все едно, че може да се качи долу и горкото животно да се чуди какво искаш от него, нали разбра, не ми разваляй командите, а ти междувременно не искаш ли нещо да ми кажеш? Как е баба ми, ходите ли на вилата, я вземи се обади на Данчо (приятел) и да ви закара с Дерзо на вилата там да поседите малко на въздух... Говоря-говоря-говоря... та пушек се вдига със сериозен делово-военнен тон и отсреща чувам: „Абе, Нина, ти чуваш ли се какво говориш? Какво ти става? Защо се държиш така? Сигурна ли си, че всичко е наред? Добре ли си, мамо?“

След този случай, винаги когато „Ангола телеком“ не беше в състояние да осигури делова комуникация с България просто отивах до мажор Кутала, качвахме се на джипа и отивахме в Генералния щаб. С времето започнах да се чувствам все повече като в къщи и оставах сама с телефона за часове, звънях на който се сетя и говорех до припадък с България.

Dalio Pinto - един много, много любим приятел. Снимка: личен архив.

Моят малък черен опит
ALMOÇO PROLONGADO << | >> Да загубиш респект към оръжия