В държава, която е във война последните двадесет години, не беше трудно да загубя респект към оръжията. Първоначално много се стрясках при вида на въоръжени до зъби войници, обикалящи града в отворени джипове.

ДА ЗАГУБИШ РЕСПЕКТ КЪМ ОРЪЖИЯ

В държава, която е във война последните двадесет години, не беше трудно да загубя респект към оръжията. Първоначално много се стрясках при вида на въоръжени до зъби войници, обикалящи града в отворени джипове. Всички държаха пред себе си калашници, по коланите им висяха гранати, а раменете им бяха опасани с два реда патрони. С времето гледката на патрулиращите из града джипове ми стана толкова обичайна, че почти спрях да ги забелязвам. Освен с калашници някои бяха въоръжени с картечници, гранатомети, базуки и други подобни. Мисля, че така се казва онази тръба с ракета отпред, която се държи на рамото – помня ги от VHS касетите с филмите на „Рамбо“, които вуйчо ми ме караше да му пускам безброй пъти. 

В центъра на града имаше нещо като градинка. Състоеше се от няколко потрошени пейки, няколко вида слънцеустойчиви растения, местни храсти, палми и малко трева. Опитваха се хората да я поддържат, но си личеше, че не им е лесно. Една вечер прекосявахме градинката с приятели и поспирахме на няколко пъти да си поговорим. Беше доста тъмно, луната осветяваше по-добре къде стъпваме от мъждукащото осветление. 

При поредното ни спиране реших да си запаля цигара, но си изпуснах запалката. Наведох се да я вдигна и тогава го видях. Ръката ми беше на сантиметри от каската му. В тревата между храстите по корем, подпрян на лакти лежеше мъж в пълно бойно снаражение. Държеше картечница, а изпод лакътя му се стелеха ленти с патрони. Дулото на картечницата беше прикрито от храстчето пред него, а той сякаш наблюдаваше нещо в далечината през клонките му. Приятелите продължаваха да си говорят на няма метър от главата му без да го забелязват. Човекът беше невидим! В първия момент се стъписах, защото беше неочаквано, по-скоро се изненадах отколкото изплаших. Очевидно той отдавна знаеше за нашето присъствие, но с нищо не го показа, както и аз. Държеше се сякаш бяхме невидими за него. Какво ли щеше да направи, ако се бях спънала в него? Продължих да се навеждам докато си напипах запалката. Той не помръдваше, приличаше на скулптура на маскиран войник.
На португалски подканих приятелите да продължим, а на български казах на мъжа си, че пред краката му е залегнал войник с картечница. Направих му знак с глава, след няколко секунди и той го видя. Изглеждаше изненадан от гледката. По пътя разказах как си изпуснах запалката и какво видях, но никой от анголските ни приятели не се впечатли. Явно да лежи в засада в центъра на града човек с картечница не беше толкова необичайно, че чак да го обсъждаме.

Бедните в Ангола не могат да си позволят да пият качествен алкохол. Обикновенно пият бира и домашно приготвена ракия. Често срещана е гледката на пияни по улиците. Пък и на 50-градусова жега колко алкохол му трябва на човек, за да се напие? Беднотията, войната и тежкият живот карат хората често да посягат не само към алкохола, но и към по-сериозни замъгляващи съзнанието вещества.

Това, което наистина ме плашеше, беше видът на въоръжени мъже в напълно неадекватно състояние. Веднъж пред блока, в който живеех, се появи войник, който преследваше въображаем противник, насочил кала шника си. Беше обедно време, пълно с хора и деца, които се гонят, а той крещеше, залиташе и току се прицелваше. Поне петнайсет минути се чуди дали да застреля някой. За много осакатяли от мини войници единственото средство за препитание е просенето. Освен че често са пияни, дрогирани и въоръжени, което е най-притеснително. Наистина е тъжна гледката на млади хора без крака и ръце по светофарите. Според тях белите са богати и когато ги забележат в някоя кола сред трафика, ги обграждат и често стават агресивни, ако не получат пари.
Парадокси в Ангола има много и един от тях е, че ако цивилен възпроизведе гръм от каквото и да е естество, ще му се стъжни животът. На Нова година може музиката да е надута до небесата, всички да пеят и да крещят пияни, но няма да гръмне нито една пиратка или фойерверк. Обясниха ми, че да се гърми е абсолютно забранено и се води за тежко престъпление, защото така военните не могат да разберат генерал Савимби ли напада столицата или просто някой си празнува. Имаше логика. Военните могат да ходят навсякъде в пълно бойно снаражение, но за цивилните е забранено да притежават каквото и да било оръжие. Аз имах едно малко газово нещо с два патрона. Не можеше да се нарече пистолет, защото беше ключодържател. Даже имаше халка за закачане на ключове. Така че имах газов ключодържател, който стреля.

Един ден трябваше да се отиде за някакъв документ на нашия приятел Жан в Министерството на отбраната. Бяхме с неговия открит Ланд Роувър – трима мъже и аз. Отдалече си личеше, че това е именно Министерство на отбраната, а не на земеделието. Все едно имаше изложба на военни машини и оръжия. Беше пълно с униформени, които се мотаеха навсякъде и не спираха да си козируват. Паркирахме джипа под една сянка и точно когато се готвехме да слизаме, ме обля студена пот. В джоба си имах въпросния газов ключодържател, наречен „Оса“. Не ме питайте защо ми е, още по-малко какво прави в джоба ми точно когато трябва да ходя в Министерство на отбраната. Обърнах се и казах на мъжа ми: „Ужас, не мога да вляза вътре, в джоба ми е Осата“. Горният му клепач стигна и почти задмина веждите… Попита ме: „Ти сериозно ли?“ Кимнах утвърдително. След миг мълчание, докато другите слизаха, ми каза, че задължително ще ни претърсят и ако го намерят, ще стане много лошо. Не исках да си представям какво можеше да се случи, ако го намереха в мен. Щяха да решат, че това е оръжие, че сме някакви атентатори или Бог знае какво още можеха да измислят с военнизираните си мозъци. Погледна ме с най-унищожителния поглед, с който разполагаше в момента, и ми каза да стоя и да не мърдам от джипа.

Седях кротко, много кротко, примерно и виновно на задната седалка на джипа с ръце в джобовете на тънкото си елече. В дясната си ръка държах омразното, нищожно малко газово ключодържателче и се ругаех наум. Анголската администрация е много мудна, най-вече защото никой не знае за какво става въпрос и дори след като финансово му опресниш паметта, пак всичко става страшно бавно. Дълго чакане щеше да е. Седях и чаках, чаках и седях. Омръзна ми да седя и да чакам. Реших, че да си запаля цигара не е в противоречие с командата „Стой и не мърдай“. Тогава се случи най-лошото! Посягайки да си извадя цигарите от джоба, без да искам съм повлякла ключодържателчето, което, заклевам се, нямам никаква идея защо съм го държала заредено. С ужас като на забавен каданс още виждам как се изхлузва заедно с изваждането на ръката ми от джоба, пада на седалката до мен, хързулва се по наклона є и пада на пода. Падайки гръмва. Няма такава каръщина!

В следващия момент видях, че с мен се е случило нещо удивително. Бях се озовала от външната страна на джипа. От падането на „Осата“ до гръмването не може да е минала повече от секунда. Кога успях да осъзная какво става, да взема решение какво да правя и да прескоча врата на джипа, никога няма да разбера. Обаче фактът си е факт. Намирах се на земята до джипа. 

Тая глупост да си намеря заредено газово ключодържателче в джоба ме беше вкарала в много опасна ситуация. Докато вдигна поглед и към мен отвсякъде летяха военни. Трябва да съм изглеждала като най-невинната, изненадана, безпомощна, изплашена и малка бяла жена на света, защото слава Богу никой не ме нападна. Не знам със сълзотворен или невропаралетичен газ беше пълен патронът, но идвайки влязоха в облака и настана олелия. Започнаха да си трият очите и да се чешат, в същото време викаха, но това ги караше да се задавят и да кашлят още повече. Сновяха около мен, около джипа, залягаха под него, питаха какво става. Направих се, че не разбирам езика. Обяснявах с крака, ръце и прости думи, че мъжът ми, приятелите, вътре, работа, аз чака, нещо бум, не знам нищо.

Вкамених се, когато започнаха да надничат в джипа. Никой не видя ключодържателя. Явно след като е гръмнал се беше заврял някъде под седалките. Отдъхнах си. Дребна бяла жена по къси панталонки, гледа с големи изплашени очи – не им се видях опасна. Въртяха се, обсъждаха, разказваха на новодошлите, сочеха, чесаха се по главите, изказваха предположение, мислиха, мислиха и накрая родиха теория. Много им бях благодарна! Решиха, че единственото, което може да е станало, е да е гръмнал акумулаторът! Това напълно обясняваше хем гърмежа, хем „киселината“, която им разяжда кожата и ги кара да кашлят. Думата взеха някакви вредни елементи и започнаха да си изказват мнението. Заобясняваха, че това било абсолютно невъзможно да е причината, но тези, измислили теорията с гръмването на акумулатора, за моя радост бяха с по-висок чин и бързо взеха превес. Бях напълно съгласна с началството и кимах отривисто. От време на време ми се изправяше косата като някой недоверчив отиваше да зяпа за пореден път в джипа, но теорията имаше все повече поддръжници сред тези с повече нашивки. Бяха намерили обяснение и това ги накара да се почувстват доволни. Поуспокоиха се. Няма оръжие, няма атентат, няма бомба, само някаква изплашена дребна бяла жена, защото ù гръмнал акумулаторът. Повечето си тръгнаха, защото ситуацията беше станала безинтересна, други останаха, но вече се бяха отпуснали, пушеха и претакаха случката.

Не мина много време и видях мъжката част от нашата група да идва. В погледа им се четеше недоумение от вида на толкова много народ около мен и джипа. Военните, като видяха собственика на джипа да идва, се впуснаха да му разказват. Жан беше французин, въртял успешен бизнес повече от тридесет години в Ангола. Говореше и отговаряше само ако му се говори на френски. Винаги съм го подозирала, че разбира португалски, но отказваше да има каквото и да било общо с този „просташки“ език. Докато се надпреварваха да му обясняват той невъзмутимо ги подминаваше, без да ги погледне. Ключовите обяснения „изстрел“, „гръмнал акумулатор“ и „киселина“ бяха достатъчни за мъжа ми да получи пълна амнезия по отношение на португалския език. Горкият приятел анголец, който беше с нас, той пък съвсем не можеше да вдене за какво въобще става дума.
Качихме се в джипа, а докато Жан се наместваше на седалката всички наоколо се надпреварваха да му обясняват, че няма начин да запали двигателят, защото акумулаторът е избухнал. Бях под голямо напрежение. Ако колата запалеше, теорията за акумулатора отиваше по дяволите и не знаех какво ще стане. Жан е едър 140-килограмов мъж, който правеше всичко с аристократично забавяне. Молех се бързо да се махнем от там, преди да са осъзнали, че гърмежът не е бил от акумулатора. Жан ги погледна и невъзмутимо завъртя ключа. Джипът изрева и запали. Не повярваха на ушите си. Направихме елегантен обратен завой и потеглихме – не повярваха и на очите си. 

Когато си спомням този случай, още не мога да реша дали този ден съм имала ужасен късмет, или страхотен късмет.

Моят малък черен опит
Африка - Ало, мамо. Как си? << | >> UMA NOTA