Генераторът е различно по големина, изключително тежко, шумно и миризливо метално чудовище. Нашият Генераторчо беше порода Toyota, мини към мидъл.
O GERADOR
Генераторът
Генераторът е различно по големина, изключително тежко, шумно и миризливо метално чудовище. Нашият Генераторчо беше порода Toyota, мини към мидъл. Вместо крачета си имаше колелца, за да можем да го бутаме и теглим по-лесно. Вместо ушички си имаше заварени ръкохватки, за да можем да го пренасяме за разходка цели шест стъпала няколко пъти дневно пред входната врата. Имаше устичка, през която да го храним. Единственото, с което искаше да яде, беше бензин и рядко машинно масло. Също така си имаше и едно „жило“, което трябваше да издърпаме рязко, когато искахме да си играем. Това го караше да подскочи, да се разтресе с грохот и да се събуди.
Купихме си желязното чудовище, хранихме го и го отглеждахме заради един много ценен отпадъчен продукт на неговия метаболизъм – ток! И скренно и всеотдайно мразех този генератор. Останах без ръце и кръст да го изнасяме на общата тераса пред апартамента и после да го внасяме. Въпреки, че беше изключително тежък, бях уверена, че щеше да бъде мигновено осиновен като любимо домашно животно от съседите ни в мига, в който останеше без надзор. Струваше няколко хиляди долара, а за толкова пари знаехме, че нямаше да се бавят да режат стоманени въжета. За по-бързо биха откъртили парапета на терасата.
Докато нямахме месеци наред ток, генераторът беше единственото решение. Вонеше на изгорели газове, създаваше невъобразим шум и вибрации, от които чиниите и приборите подскачаха по масата, но имаше ток! Да имаш ток е голяма работа! Това значи хладилник за няколко часа, климатик, светлина и разбира се, водната помпа можеше да качи вода до петия етаж, а не да я носим с кофи на ръце. Никой, който е израснал, имайки ток, не може да си представи нормален живот без него. Единственият начин да осъзнаеш какво е да имаш ток е като нямаш ток.
Имащите ток привличат по един особено нездравословен начин вниманието на нямащите ток. Запалих си цигара на терасата и осъзнах, че нашият апартамент свети като коледна елха, докато всичко наоколо беше потънало в непрогледен мрак. Почувствах се кофти. Не само ние не виждахме в тъмното, но и всички останали, не само ние искахме да си приготвим храна, да си пуснем климатика и да имаме хладилник. Трябваше да дадем ток на колкото се може повече комшии. На другия ден настана голяма веселба, когато казахме, че който иска може да взима ток от нашия генератор.
То бяха клещи, жици, самоуки техници, букси, клеми... и накрая беше светлина.
Още се радвам, че никой не умря. Не помня вече колко домакинства захранихме, но техни членове организираха дежурства по пазене и обслужване на желязното чудовище. Редуваха се да го хранят и пощят, а ние станахме известни като много добри хора, макар и „бранковци“.
Африканците не обичат белите. Смятат, че белите ги използват, че са надменни, че се държат пренебрежително, че ще намерят начин да ги прецакат, което не е никак далеч от истината. Разбирам ги и съм съгласна с тях. По време и след случката с генератора се сдобихме с куп приятели. Канеха ни на гости, носеха сладкиши, чудеха се с какво да ни помогнат. Започнаха постоянно да мият колата. В Луанда е много прашно и ефектът е краткотраен, но те само да я видеха прашасала и веднага се появяваха хлапета с кофи вода и сапун. Обяснихме им, че я мият страхотно, но не искаме да го правят, защото това ни кара да се чувстваме неудобно. Разбраха ни. Вече не ги виждахме кога я мият.
Когато си заминавахме някои неща продадохме, но повечето раздадахме. В България си върнахме книгите, няколко картини, дрехи и лични вещи. Металното чудовище остана в Луанда – там му е мястото, а приятелите, които оставихме, винаги ще ми липсват.
Моят малък черен опит
NÃO HÁ ELETRICIDADE << | >> PÃO DE KABINDA
