Ако на бял се налага да отиде на този пазар, винаги трябваше да бъде придружен от поне един анголец. Всъщност на „Роки“ можеше да се продава, купува и договаря всичко.

PRAÇA DO ROCKY

Пазарът на Роки

Пазарът „Роки“ се намира в покрайнините на Луанда и представлява огромно открито прашно пространство. Не знам какво се е случвало на този пазар, но имаше лоша репутация и там не стъпваха бели. Всеки път, когато отварях дума да отида, ми казваха, че не е добра идея и е опасно. На“Роки“ се намира най-големият пазар за коли и авточасти. Всъщност на „Роки“ можеше да се продава, купува и договаря всичко. Първото нещо, което ми направи впечатление, когато го посетих, беше една барака, на която висеше надпис „Resolvemos todos os problemos“ – „Разрешаваме всякакви проблеми“. Човекът под табелата седеше спокойно зад гишето и изглеждаше съвсем като всички останали. Не разбрах и никой не пожела да ми обясни от какво естество са проблемите, които предлагаха да бъдат разрешени.

Ако на бял се налага да отиде на този пазар, винаги трябваше да бъде придружен от поне един анголец. Пазарът беше разделен на сектори – за плодове и зеленчуци, за авточасти и автомобили, за мебели и артезанати (картини, дърворезби, бижута от слонова кост, кожи от всякакви животни), за живи животни и т.н. Нещата, донесени за продан, бяха в плетени кошове или се предлагаха направо на земята, подредени на купчинки.

В Ангола също както в Ориента не е никак интересно да извадиш пари и да платиш поисканата сума на продавача. Това не е никаква търговия и най-вече напълно ще липсва комуникацията. Африканците не искат само да ти продадат стоката си. За тях всичко е въпрос на общуване. Продаването, купуването, плащането, обядването, разходката са само чудесна възможност да му се насладят. Те изпитват нужда да говорят. Харесва им. Харесва им мелодията от звуци, която произвеждат, емоциите, които предизвикват у събеседника си. Говоренето за тях е магия. Не си спомням някой да ми е говорил без да ме гледа, да ми е подхвърлил нещо и после да не помни или да му говоря и той да не ми обръща внимание. На пазара „Роки“, а и на всеки друг е симфония от звуци. Всички говорят, или както те се изразяват, дискутират.

Аз отидох на „Роки“ с Карлито, дългогодишен прислужник на наши приятели. Бели не ходят там по две причини: първата, че е опасно и втората, че цената за чернокож е много пъти по-ниска в сравнение с тази, която ще поискат от белия. Всичко, което се продава на „Роки“, е без цена. Кое колко струва се определя от това кой иска да го купи. 

Съществува стройна и логична система на ценообразуване. Да вземем например купчинка от осем сладки картофа. Ако иска да ги купи беден, гладен, кльощав, гол и бос африканец, ще струват 100 куанзи. Това ще е най-ниската възможна цена. Ако купувачът е беден, гладен, кльощав, но с джапанки – 120 куанзи. Щом не е бос, не е от най-бедните. 
Цената започва прогресивно да се покачва при отчитане на допълнителни белези на благоденствие у купувача – гуменките покачват цената с 50 куанзи, дълъг панталон и риза със 150 (има пари да си ги купи – може би има и работа), притежанието на чанта осигурява допълнителни двеста куанзи (в чантите се носят документи – със сигурност има работа и тя не е физическа). Наличието на шкембе у купувача покачва цената с около 400–500 куанзи (няма как да е дебел, ако няма пари за храна, нали?). Притежанието на очила прибавят поне 500 куанзи в повече за всички покупки. Очилата са символ на интелигиентност. Щом си е развалил очите, значи много е учил, щом много е учил, значи много знае, ако много знае – много му плащат. И така докато се стигне до най-високата цена за африканец – дебелак с очила, облечен в панталон и риза с дипломатическо куфарче. Осем картофа за него струват 1000 куанзи. Ако дебелият очилатко има късмета и да е бял, за по-малко от 1700 въобще няма да му ги продадат. Ако не иска, нека яде друго, няма да яде сладки картофи! Ето защо белите не ходят да пазаруват, а изпращат местните си прислужници, и то боси по къси панталонки.

Африканците много искат да са бели. Африканките още повече. Толкова много искат да са бели, че сами произвеждат кремове, в които добавят живак. По някакъв начин след проби и грешки са открили, че кожата изсветлява от живака. Забелязали са също, че тъкмо да побелеят и умират, но това е в графата – красотата взима жертви. Явно си струва да поизбелееш, макар и временно. В Ангола живакът е достъпен и евтин, продава се в различни разфасовки, включително в шишета от литър и половина.
Докато разглеждах пазара в носа ме блъсна остра и неприятна миризма. Попитах Карлито от какво е тази воня. Той се разсмя и ме задърпа към източника є. На едно място около десетина жени седнали на земята образуваха кръг. В средата гореше огън с много жар, от която стърчеше някакво желязо. Една жена седеше спокойна на стол. Друга изправена до нея си уви плат около дланта и измъкна желязото от жарта. Беше нагорещено до червено, дълго около метър и от него перпендикулярно стърчаха множество двадесетсантиметрови шипове. Гледах с широко отворени очи и увиснало чене как тази, която извади нагорещеното желязо от жарта, тръгна с него към онази, дето продължаваше да седи на стола. Мозъкът ми трескаво търсеше отговора на загадката. Внезапно разбрах и стомахът ми се сви в спазъм при мисълта, че ей сега ще присъствам на жигосване. Всички участници в този зловещ и варварски ритуал бяха спокойни сякаш нищо особено не се случваше. Нагорещеното желязо със стърчащите зъбци се приближаваше към лицето на жертвата. Не можех да повярвам – тя седеше все така кротко и напълно примирена със съдбата си. Хвърлих поглед наоколо, жените в кръга се смееха и си говореха. Около тях тълпа зяпачи, предимно жени, образуваха втори по-голям кръг. Търговците продължаваха да купуват, продават и редят стока...

Прилоша ми от ужаса, че ей сега някой пред очите ми ще го измъчват, обезобразят и може би дори убият. Имах неудържим порив да разблъскам всички и да спася горката женица. Каквото и да е направила, беше нечовешка жестокост да я измъчват и наказват насред пазара. Като че ли сме в Средновековието. Видях се как разблъсквам правостоящите и прескачам седналите. Заради нея, но повече заради себе си, предпочитах да я убият бързо. Напипах си ключовете в джоба, представих си къде е колата и колко време ще имам преди да ни хванат. Нагорещеното желязо със зъбците допря челото на жената и продължи през темето и към тила. Тя не изпищя. Ясно. В шок е и за момента не изпитва болка. Замириса на скара. Видях как за втори път металните шипове опират челото ù, минават през темето и слизат към тила. Не чувах да пищи... дали вече не е мъртва? Не беше мъртва, а се усмихваше. Какво по дяволите става...?!

Постепенно и много бавно представата ми за жигосване, измъчване и умъртвяване беше изместена от друга още по-неприемлива представа. Аз се намирах във фризьорски салон. Полеви коафьори продаваха ноу хауто си. Тя не е там, за да умре, а за да стане красива. Боже! Жената на стола не е заловена жертва, а седи там по собствено желание. Нагорещеното желязо не е уред за мъчения, а метален гребен – фризьорски инструмент. Не я скалпират, а я решат. Тя не иска да има къдрава коса, а права. Тя не се страхува от жената с желязото, а є е благодарна и ще є плати. Колкото повече я решеше с нагорещения гребен, толкова по-доволна ставаше. Колкото повече я решеше, по-малко коса є оставаше. Колкото по-малко коса є оставаше, толкова по-права є ставаше. Каквото беше останало от нея беше право и стърчащо. Клиентката, красива и много щастлива, плати и си тръгна пред смаяния ми поглед. Надали някога в живота си съм била по-озадачена и объркана. Нейното място веднага беше заето от следващата нетърпелива на опашката. Миризмата на пърлено беше станала непоносима.
Всички африканки освен да бъдат със светли кожи искат да са и с прави коси. Според различните финансови възможности се предлагаха и различни средства. Ресането с нагорещен гребен е начинът най-б едните африканки да си изправят косите и да се почувстват красиви. Наистина всичко си има цена.

Там сред милиони мухи, жега и прах имах нужда да поседна. Стресът ми дойде в повече. Не можах нито да изпитам облекчение, че никой не е пострадал, нито да се учудвам на този безумен начин за изправяне на коса. Пратих Карлито да купи една студена Кока-Kола. 

Докато той се отдалечаваше, към мен се приближи една жена, която носеше огромен жълт пластмасов леген на главата си и ме попита искам ли нещо, което не разбрах какво е. Отговорих „не, благодаря много“, но тя настоя, че е много вкусно. Нямах представа какво ми предлага, но бях абсолютно сигурна, че не го искам. Докато кажа пак учтиво, че не желая, тя свали легена и се приготви с кенче от бира с отрязано капаче да загребе нещото от него. Дали нервите ми се бяха опънали много от коафьорските демонстрации, дали Африка вече ми идваше в повече – не знам, но видът на съдържанието на легена ме накара инстинктивно, както си бях седнала в прахта, да отскоча два метра назад. Легенът с помощта на картони беше разделен на равни секции почти като опаковката на Maxi-Mix, само дето в различните секции нямаше солетки със сусам, рибки с ким и други със сол, а различни видове гъсеници, бръмбари, червеи и други инсекти. Всички бяха в различна степен на живост. Електриково зелените гъсеници (които очевидно са били космати преди да бъдат фламбирани) се гърчеха в своето си отделение. До тях кафяви препечени до хрупкаво хлебарки или не знам точно какво си лежаха кротко в купчинката – видимо съвсем мъртви. Най-активни бяха едни като калинки (кръглички, червенички с точки по гърба), но доста по-едри. Тях продавачката с отработено движение ги събаряше обратно в легена още щом тръгнеха да изпълзяват.

Не знам какво изражение съм имала, но явно жената го изтълкува като липса на доверие в качеството на деликатесите, които предлага. За да ме подтикне към покупка, започна с три пръста да похапва от лакомствата си, а на мен за пореден път ми призля. Карлито се появи със студената напитка, но аз имах огромна буца в гърлото и не можех да я прелътна. Това явно на околните им се видя много смешно и за да стане още по-весело, започнаха да купуват и да ми показват как трябва да се ядат тези вкусотии.

Денят се превърна в успешен за продавачката на „чипсови“ инсекти.

Моят малък черен опит
Улична банка << | >> Изгубени в превода