Магаш караше стомаха ми болезнено да се свива всеки път, когато си отваряше безалкохолното със зъби.
ПРОФЕСИЯ ОТВАРАЧКА
Tази историята е за Магаш (Magalhansh). Той е голям, вечно усмихнат анголец, говорещ перфектно руски и български, които научил докато бил студент по медицина в СССР и България. Магаш караше стомаха ми болезнено да се свива всеки път, когато си отваряше безалкохолното със зъби. Мисълтта за забиването на металната капачка в емайла на крехките ми долни зъби предизвикваше спазъм на лицевата ми мускулатура и бурен смях в околните.
Така беше докато не видях две неща. Първото беше продавачът на разхладителни напитки на площад Kinashish. Въпросният продавач стоеше до количката си, пълна с лед и напитки. На всеки, който купеше нещо, той изваждаше бутилката, отваряше я със зъби и я подаваше на клиента. Не знам работата му колко пъти дневно изискваше да е „отварачка“, но майсторските движения по отварянето, изплюването на капачките и последвалите „кошове“ в предвиденото за целта място ме накараха да си мисля, че е истински професионалист.
Другият случай беше сватбата на сестрата на Магаш. Анголската сватба е сериозен проект с няколкодневно участие. В Ангола да имаш две-три деца е направо срамно малко. Семействата са многочислени, задружни и както кaзват cada dia é uma festa (всеки ден е купон). Представете си двеста-триста гости в дълга няколко реда опашка, танцуващи на бразилска музика сред глъчка и смях. Щастливи хора, лицата им сияят. Вървя покрай тях, за да стигна импровизирания вход. Всички ми правят път, поздравяват ме, танцуват и ме подканват да се присъединя към ритъма. Стигам до края и поглеждам вдясно. Едрият мъж на около петдесет е бащата на Магаш – зает е с посрещането на гостите. До него е огромният младеж Магаш. Двамата правят някакво странно ритмично движение със завъртане и навеждане и подават нещо на всеки гост, минал покрай тях. Усмихвам се широко и тръгвам към тях. Приближавайки се повече, виждам, че зад бащата има стена от щайги с бира. Поглеждам към Магаш, а зад него има стена от щайги с безалкохолни. Изведнъж разбирам от къде идват въртеливите им движения – те отварят бутилките със зъби и ги подават на гостите. Стоях вцепенена от гледката. Докато гледах Магаш и баща му как отварят напитките с бира и безалкохолно, ме завладя поредица от чувства – започнах с почуда, преминах през страх и отвращение и категорично завърших със завист.
Цяла вечер бях обсебена от въпроси: От какво са направени зъбите на тия хора? Как това, което виждам, е възможно? Има ли въобще в града зъболекари и с какви борчета работят? Защо африканците имат такива бели, здрави и подредени зъби?
Европеецът много цени зъбите си и се грижи педантично за тях. Бременните пият добавки и са съветвани какво да ядат, за да подпомогнат зъбните зародиши да се формират правилно. От най-ранна възраст тровим децата си с флуор. Едва изникнали първите зъбки и започваме да ги учим, че трябва да ги мият след всяко хранене. Разработват се все по-добри пасти за зъби за все по-специфични проблеми – специална паста за намаляване чувствителността на зъбите, друга за отстраняване на плаката, избелващи и такива за кървящи венци. Специални четки със специални глави, специална форма, дължина и вид на влакната. Електрически четки, конци за зъби, води за уста... След всичките професионални и експертни грижи за зъбите ни крайният резултат се свежда до избор между металокерамика, инпланти или дупка. Когато се спрем на някое от първите две, се оказва, че пак имаме огромен избор.
През ум не му минава на африканеца да си задава въпроси дали в менюто му присъстват всички необходими за организма вещества, камо ли да си помисли, че четката му за зъби е за смяна, защото въобще може да няма такава. Аз не разбирах защо те имат здрави зъби, те не разбираха защо ние нямаме.
Помнех как още на пет-шестгодишна възраст за първи път ме заведоха на зъболекар и от десетилетия все някакви ремонтни дейности продължаваха да текат по зъбите ми. За болката и парите въобще не става дума.
Един път след вечеря у приятели домакинята постави на масата чаша, пълна с дървени клечки. Бяха с различна дебелина, горе-долу колкото молив. Всеки си взе по една и започна да я хруска. За пръв път виждах нещо подобно – нямах идея какво е. Обясниха ми, че това е клонче от специално дърво, което има полезни за зъбите свойства. Това беше техният начин да си мият зъбите след хранене. Много се заинтригувах. Не можеха да ми обяснят какви точно вещества има вътре, но казаха, че заздравява венците, убива микробите, прави зъбите здрави и бели. Ето защо, си казах аз, имат такива страхотни зъби. Хванах ги най-накрая! Подадаха ми да си избера пръчица и ми показаха какво да правя с нея. Първоначално клечката трябваше да се хрусне на кръст в крайчето няколко пъти, за да стане като „метличка“. След това зъбите и венците се четкаха и масажираха с нея. По механичен начин остатъците от храна се отстраняваха, а от напоената със слюнката дървесина в устната кухина се отделяха антибактериални и полезни вещества.
Много се въодушевих! Преди пръчицата да измине краткото разстояние до устата ми, се видях развъртяла страхотен бизнес с пръчки. Внесох милиарди клечки първо в България, а после и в чужбина. Видях в ресторантите на всяка маса след хранете да се сервират от моите клечки. Прецаках стоматологичната индустрия. Накрая май ме убиваха...
Захапах клечката и внимателно я стиснах между кътниците си. Не хрусна. Стиснах я много по-силно. Пак не изхруска. Концентрирах се и така я стисках, че ме заболя челюстта. Нищо! Погледнах приятелите – бяха вперили недоверчиви погледи в нас. Извадих я от устата си и я заразглеждах. Много странно, нямаше никаква следа от зъбите ми, нито дори малък отпечатък. Погледнах съпруга си – с повдигната дясна вежда я беше извадил от устата си и я разглеждаше след няколко неуспешни опита да я направи на „метличка“. Спогледахме се. Всеки гледаше клечката на другия, бяха си цели. Обърнахме ги от към другия край и всичко се повтори със същия успех. Приятелите ни се разсмяха на шегата. Не разбираха, че няма шега. Явно и двамата се почувствахме засрамени и поискахме други клечки. Избрахме най-тънките възможни. Реших да опитам отляво, защото дясната половина вече ме болеше. Мъжът ми беше решен да схруска проклетата клечка и да спаси семейната чест. Нещо изпука, чу се вик и се хвана за бузата. Клечката лежеше на пода. Пукотът беше от челюстта му. Всички спряха да се смеят и най-после разбраха, че ние наистина не можем да схрускаме клечките. В очите им се четеше изумление.
Взеха си клечки и ги заразглеждаха досущ като нас. Явно не разбираха какъв им е проблемът на тия клечки. Жената взе пръчица и като „Уди кълвача“ от анимационното филмче започна като солета да я хруска, от началото та чак до средата. Когато си я извади от устата, клечката се беше разпаднала на влакна и висеше огъната. Другите също си взеха и започнаха да ги хрускат все едно бяха стебла на магданоз. Беше наш ред да ги гледаме с изумление.
Бизнесът ми с клечки отиде по дяволите...
Моят малък черен опит
Технология на просенето << | >> ALMOÇO PROLONGADO
