Сабалито, който очевидно се е родил в събота (Sábado), беше симпатично и усмихнато 15–16-годишно хлапе, което спеше и се прехранваше на улицата като много други подобни на него хлапета.

SABALITO

На работа при белите

Сабалито, който очевидно се е родил в събота (Sábado), беше симпатично и усмихнато 15–16-годишно хлапе, което спеше и се прехранваше на улицата като много други подобни на него хлапета. 

За да избягат от войната, хора от различни краища на страната се стичаха в столицата Луанда, карайки я да се „пука по шевовете“. За голяма брой от местните да работят каквoто и да било при бели би означавало да получат огромно предимство в оцеляването си. От една страна, това означава сигурни доходи, а от друга, възможност за развитие.

Когато местен започне да работи при бял, първоначално му се дават прости задължения. Да подрязва храстите, да пазарува, да чисти, да пази. Колкото по-дълго остане на работа без да се издъни, толкова повече расте доверието към него. Ако проявява инициaтива, белият ще забележи и ще го стимулира. Ако иска да придобие нови умения или познания, белият ще го подкрепи. Много са случаите, в които един прислужник, пазач, готвач или помощник от какъвто и да било тип бива заеман, преотстъпван и препредаван от семейство на семейство. С референцията на белите, при които си работил, не само няма да останеш никога гладен, но се превръщаш в ценен кадър, за който наддават. Белите са малко и се познават. Щом един ти има доверие да те пусне в къщата си, да ти даде да му караш колата или да му готвиш, значи може да ти се вярва.
 
Сабалито започна по правилния начин и много отдалече, както си му е редът при лов на „бели“. Първо все беше наоколо, когато се прибирахме, после започна да дотичва и поздравява, след това да се материализира от нищото, да ми грабва торбата с боклука и да изтичва до кофата да го хвърля. След това едва изчакваше да паркирам, за да ми отвори вратата, да грабне торбите с пазара и да хукне по стълбите. После самоинициaтивно, показно и старателно миеше колата и накрая започна да спи пред вратата... Постепенно дойде моментът, в който цялото това внимание взе да ми идва в повече. Ясно беше, че Сабалито иска да бъде „назначен“ на някаква постоянна длъжност и дребните бакшиши и храната, която му давах, не удоволетворяват кариерното му развитие. 

С местните чужденецът трябва да е изключително внимателен. Може да попадне в стотици ситуации, които нямат лесно решение. Местните се подкрепят дори да не се познават и са изключително мотивирани да изстискат белия докато пусне и последния си долар. 

Вариантите са практически неограничени:
– Казал си нещо, което е прозвучало като обещание или е прозвучало като поемане на ангажимент – имаш голям проблем.
– Ако някой умре, припадне или се нарани в къщата ти – имаш много голям проблем!
– Ако в теб се намери оръжие – имаш огромен проблем.
– Прислужницата забърква някаква специална магия и мъжът ти е зомбясан, влюбен и непременно иска дете точно от нея. За магиите ще разкажа на друго място – така или иначе наистина са добри в тях.
– Оказваш се обран в момента, в който разберат разписанието ти.
– Черпиш дете с бонбон и пред смаяния ти поглед то започва да пищи, да се държи за корема и да се въргаля по земята. Умишлено или не, си го „отровил“ – отиваш на съд и следва кръвно обезщетение. Това, че те могат да сменят децата пред очите ти, че нямат документи за самоличност, че ще изнамерят наистина мъртво дете, ако се наложи, въобще не им е проблем, когато става дума за оцеляване, т.е. пари... забъркаш ли се веднъж, си загубен. Най-разумно е да зарежеш всичко, да бягаш към летището и да хванеш първия самолет без значение в каква посока.

Та Сабалито много се беше вживял в ролята на куче пазач и аз, въпреки че знаех за всички опасности, които могат да ми дойдат до главата, накрая ми стана жал и казах: Добре, влизай да видим какво можеш да правиш. Нямах никаква нужда от помощ за поддръжката на апартамента, но той толкова дълго се молеше, толкова старание да е полезен полагаше, че накрая се почувствах виновна и се съгласих.
 
Заведох го в банята, показах му кофата, четката, препаратите и го оставих да измие пода. Седнах на компютъра си да върша нещо и го о ставих да представи уменията си. Сабалито с широка усмивка и пълен брой прекрасни бели зъби се появи на вратата с кофата в ръце. Вдигна я на нивото на гърдите си, отстъпи елегантно полукрачка назад и с отмерен замах напред я лисна на пода пред същисания ми поглед. Не можех да повярвам на очите си, нито да реагирам. Двата разклонителя с включени електроуреди и компютър бяха под вода и пяна. Докато си отварях и затварях устата без да издам звук, Сабалито грабна парцала и започна да мие пода все едно е палуба на кораб. 

Пет минути по-късно кариерата на Сабалито приключи преди да е започнала, а и моята като работодател... Токът не взе човешки жертви, а само електрически.
ТЕХНОЛОГИЯ НА ПРОСЕНЕТО

В началото наивно смятах, че в просенето няма нищо особено. Идва някой и иска нещо да му дадеш. Единият иска да вземе максимално, а другият гледа да се ощети минимално или хич. 

Мразех да ме налазват просяци повече от всичко. В Луанда щом си бял, нямаш мира. От един просяк ще се отървеш, но друг ще дойде на негово място. Аз съм жалостива по природа и ми беше адски неприятно окаяни, болни, сакати и нещастни хора по цял ден да ме молят за помощ и да ме гледат като единственото си спасение. Опитвах се всячески да ги избягвам и измислях тактики как да се отървавам по най-бързия начин. Знаех, че ме атакуват най-вече, защото съм бяла, а белите по презумция са богати и са длъжни да помогнат. Задължението по-здравият, по-богатият или въобще по-имащият да раздели това, което има, с тези, които нямат, е много трудна за възприемане нагласа от човек. Ние сме възпитавани да откриваме, присвояваме и натрупваме всички блага, до които можем да се докопаме. В Ангола, ако някой е забогатял, издигнал се е до някакъв добре платен пост или просто има работа, автоматично започва да се грижи за финансовото оцеляване на всичките си близки и далечни роднини. Неговите деца няма да имат повече от децата на третите му братовчеди по майчина линия.

Постепенно осъзнах, че не цветът на кожата ми е причина всеки, който ме срещне на улицата да иска нещо от мен, а начинът, по който изглеждах. Подозренията ми се потвърдиха, когато се запознах с Иван. Българин, които живееше десетки години в Луанда. Не са интересни причините докарали го до тежката му житейска ситуация, а фактът, че живееше на прага на оцеляването и в битови условия като на обикновен беден анголец. Всъщност между него и който и да е местен нямаше друга разлика освен че кожата му е бяла и е роден в България. Понеже ми е сънародник изпитвах състрадание към него и за мен беше голямо чудо, че е жив. Не е възможно обикновен човек да пие необеззаразена вода, да го хапят маларийни комари, да практикува секс без предпазни мерки, да яде негодна храна и за капак на всичко да е постоянно пиян от местната ракия. Когато сме ходили у тях, виждах, че местните не го третират по начина, по който се отнасят към мен. Когато е болен, приятелите му го лекуваха. Жените около него му готвеха и кърпеха дрехите. Каквото имаха бедните му съседи, това имаше и той. Грижеха се за него, независимо че не е анголец и никой не очакваше да получи каквато и да била полза от него. А в града имаше българи… сънародници…

Иван имаше многократна възможност да се върне в родината си, но не искаше. Казваше, че там където е, се чувства у дома. Когато му ходех на гости, винаги исках да ми направи пуканки. От една страна, правеше страхотни пуканки, а от друга, истината е, че при условията, в които живееше, ме беше страх да ям и пия каквото и да е, което не съм донесла аз. Иван слагаше малко мазнина и сол на дъното на криво очукано канче, изсипваше от „ум булгаро“ царевични зърна и запалваше газовия примус. Докато изпушим по цигара и пукането започваше. Винаги накланяше глава на една страна и сякаш броеше пукотите. Отваряше театрално капака и ми се усмихваше победоносно. Никога не оставаше нито едно неизпукано зърно! Никога не съм яла по-вкусни пуканки и никога не успях да ги изпукам до една... Дано е още жив и здрав.

Анголците, които познаваха или живееха около Иван, го възприемаха като човек, които има нужда от храна и дрехи също като тях. Виждаха, че няма доходи и понеже е по-беден и от тях, бяха поели грижата за него, кой с каквото може.

Това ме накара да преосмисля виждането си за просещите и започнах да ги наблюдавам. В света, който познавах аз, просяците се стараят да са поединично. Има конкуренция както по отношение на стратегически места за просене, така и между тях самите. Ако дойде един да проси, вероятността да получи пари е по-голяма, отколкото ако ме обсади цяла група. В Ангола технологията не беше такава. Просяците рядко са по един. Обикновено са пет, шест човека и си изчакват реда. Ако откажеш на един, не следва, че другите от опашката ще се откажат. Няма логика в това, че щом не съм дала пари на първия и втория, четвъртият и петият да трябва да се обезкуражат. Всеки си е отделен човек, с различна трогателна история и си има своите шансове.

Просяците обикновено искат нещо конкретно или определена сума пари. При анголските процяци и това не беше така. Много рядко някой ще назове сума. Най-често просенето започва с: „Вие знаете колко труден е животът...“. Разговорът започва с това колко е тежка общата или конкретната ситуация на човека. После ще разкаже какво се е случило и как трябва да плати лекарства, храна или друго. Колко е гладен и жаден, как той или някой от близките му, за които се грижи, са били убити. В крайна сметка човекът е оставен да даде колкото прецени или колкото може. Липсата на конкретна сума, от една страна, не ограничава, може да получи много повече отколкото ако каже сума. От друга, каквото и да получи, ще е доволен. От трета страна може да му бъде предложена друг вид помощ освен финансова. Ако не даваш пари, ще поискат храна, ако нямаш храна, тогава шапката, ако нямаш шапка дай цигара, ако си ги свършил, ще ти поискат да си дадеш недопушения фас. Така успехът на просяците зависи от това те да не спират да развиват уменията си за комуникация, да търсят нови подходи, да стават все по-съобразителни и разбира се, да развиват и модифицират уникалната си трогателна история.

Преосмислих и яда, който предизвикваха у мен с досадната си упоритост. Ако се отказват бързо или изпитват свян и неудобство, те просто не биха оцеляли. От момента, в който просякът ви види, докато дойде и установи контакт с вас, той е потърсил и намерил отговорите на много въпроси. Бял или черен? Мъж, жена или семейство, със дете или без? Новодошъл и неориентиран, или вече наясно с живота в Ангола? Следващото е анализ на външния вид и поведението. Има ли признаци на благоденствие като скъпа кола, часовник, очила, маникюр, прическа, аксесоари и бижута? Какъв португалски говори? Португеш или претогеш? (португеш е литературният португалски, който се учи в училище, а претогеш е четен португалски, т.е. уличен). Отговорът на всички тези въпроси дават възможност да се разкаже подходяща история и да се поиска адекватно. Няма смисъл да се хабят време и усилия, за да се искат невъзможни суми или неща. Установих, че в п росията някои са постигнали висше познание по психология и манипулация. Младите са винаги нетърпеливи и новатори. Един ден се стигна до следния парадокс. Дойде хлапе да проси пет долара. Като му казах, че нямам, каза: „Хубаво! Тогава дай десет...“.

Моят малък черен опит
Неточно точни мерки << | >> Технология на просенето