“Uma nota“ е точно една банкнота. Не всяка банкнота е „ума нота“, а само тази от сто долара. „Uma nota“ е жаргонен израз и представлява единица парична мярка за разрешаване на трудности от различен характер.

UMA NOTA

“Uma nota“ е точно една банкнота. Не всяка банкнота е „ума нота“, а само тази от сто долара. „Uma nota“ е жаргонен израз и представлява единица парична мярка за разрешаване на трудности от различен характер. Рушветът е интернационален. Той е ключ, който отключва заключени врати. Ензим, който катализира бавни процеси. В Африка рушветите са като хората – очевидни и директни. В Европа и Америка – завоалирани и опосредствени. Според мен разликата в рушветите на развитите държави в сравнение с развиващите се е по-скоро количествена. Принципно съм против подкупите. Рушветите предразполагат към изнудване и поставят хората в неравнопоставено положение. Когато обаче рушветът е основен механизъм за раздвижване на служители от тромавата държавната администрация да свършат нещо и има почти явен ценоразпис на кой какво трябва да се даде, човек няма много опции.

Например, когато полицай спре бял шофьор и установи някакво нарушение, се очаква последният да знае какво трябва да направи, за да си тръгне без проблеми. „Uma nota“ е универсалното решение. Подава я, полицаят благодари, козирува и всеки си продължава по пътя. Ако шофьорът не иска на другия ден пак да даде сто долара, е добре да си оправи документите, да си смени крушката на фара или каквато е била причината да го спрат. Ако обаче смята, че щом е в Африка може да си кара без документи или пил, е прав, но трябва да си плаща. Това е първият и според моя опит най-добър вариант.

Има, разбира се, и втори вариант. Шофьорът разбира, но не иска да се раздели със своята „нота“ и започва да спори, да се оправдава, да заплашва с жалби и пр. Това е един много глупав вариант. В полицията моята, твоята и всяка друга „нота“, взета по улиците ще бъде разделена по йерархията отгоре надолу. Къде точно и при кого би отишла всяка жалба или оплакване? При шефовете на тези, които събират по „uma nota“ цял ден. Полицаите не събират безогледно по сто долара от всеки бял шофьор и не всяко нарушение струва „uma nota“.

Блъсването на анголец е едно от най-страшните неща, които могат да се случат на чужденец. По-страшно от малария и анголски затвор, взети заедно. Говореше се, къде на шега, къде сериозно, че човек трябва винаги да носи в себе си задграничния паспорт и пари за самолетен билет. Ако не дай Боже блъсне някой на улицата, в никакъв случай да не спира и да не слиза, а по най-бързия начин да стигне до летището и да излети с първия полет все едно за къде е. В Ангола законът зъб за зъб, живот за живот е в пълна сила. Ако на местен има някакъв шанс да му се размине с по-леко наказание, за чужденеца има много лоши последствия. В най-добрия случай ще трябва да плати страшно много пари. Ако блъснатият умре или осакатее, той мигом се оказва баща на 25-членно семейство, техен единствен източник на доходи и те всички са разчитали на него. Познай кой ще ги издържа от утре? Виновният сега ще трябва да осигури всички, за които местният вече не може да се грижи.

Но да се върнем на шофьорите и дребните рушвети. Има шофьори, за които е казано, че не бива да бъдат „ресани“. Не се решат приятели и роднини на шефовете на полицията, отбраната, данъчните и т.н. „Реша“ е жаргонният израз за събиране на пари. Pentiar е глаголът „реша“ и обичайното време за „решене“ е петък. След петък идва fin de semana (краят на седмицата). За почивните дни трябват пари повече отколкото през делниците. Някой обаче може да е решен на крайности, за да не даде „uma nota“.

Това, което знам, че се е случвало, е следното: Полицаят разбира, че няма да получи „uma nota“, взима документите, пресича улицата и отива на отсрещния тротоар при колегата си. Минават 5 минути, после още няколко по 5. Когато на човека му писне да чака, слиза от колата и отива да пита какво става. Полицаят го гледа сякаш го вижда за първи път в живота си и подбирайки учтиви изрази го пита с какво може да му помогне. Не всеки разбира бързо, че колкото повече се обяснява по-лошо става. Обвиняването на полицай в лъжа, в кражба на документи, в склоняване към подкуп или каквито и да било други смъртни грехове е меко казано игра с огъня. Когато се намираш във военизирана държава в гражданска война и полицаят има за свидетел колегата си, който гледа лошо, такова поведение е доста неразумно.

Какво може да се направи в тази ситуация ли? Това е последният момент да се вземе единствено правилното решение. В случая да се даде проклетата банкнота. Всички останали решения след този момент са от лоши по-лоши. Най-лошото е да се заяждаш и заплашваш. 

Не знам какво би могло да му се случи, възможности много. Може да се окаже в анголски затвор с последваща екстрадация. Най-добрият от лошите варианти е да си тръгнеш без документите. Вече с по-малко от 500–700 долара обаче няма как да си ги върнеш обратно. Документите му ще отидат в DЕFA – тамошния КАТ, където ще потънат за поне половин година. Започва се чакане с часове в жегата заедно със стотици анголци. Опашка и ред няма. Когато служителят се появи, всички вдигат високо ръце с документи, служителят избира кои да вземе. Това продължава с дни и служителят никога не стига до бялата ръка преди края на работното си време. Колкото и да е упорит горкият бял вече е разбрал, че с чакане няма да му дойде редът никога. Също така трябва и да му е пределно ясно как функционира системата. Ако е знаел какво го очаква, със сигурност би си го спестил само срещу една банкнота.

По някое време, когато вече изглежда много, ама много уморен и отчаян, до него ще се приближи съчувстващ му служител. Ще покаже съпричастност и разбиране, ще поговорят за проблема му, за неуредиците, и служителят ще поиска да му помогне. Човекът вече е узрял и започва да плаща за услугите. Ще бъде извикан колега, който да помогне с придвижването на документите. Той ще го предаде на друг, с който ще попълват формуляри, ще се подписва, ще слагат печати, заверки и какво ли не. Така ще се изредят различни и важни служители, които не могат да бъдат прескачани и всеки трябва с нещо да бъде почерпен. Накрая всичко ще бъде готово, но когато трябва да му върнат документите, ще възникне един малък проблем. Няма да могат да ги намерят. Понеже е минало много време откакто са му ги взели, те вече не се намират в управлението, а в архива. Човекът ще бъде предаден на следващата служба – тази, която отговаря за архивите. Накрая ще го заведат в огромния склад, където от пода до тавана на огромни купчини има натрупани прашасали папки. На където и да погледне човек има папки, хиляди папки. Служителят драматично ще опише полукръг с протегната ръка и ще каже, че някъде там са търсените документи, но никой няма представа къде точно. На поне трима човека ще трябва да се плати, за да се жертват няколко дни и да се ровят в прахта, за да ги търсят.

Винаги морковът се поставя точно пред носа на магарето – не твърде далеч. Няма как да се откаже. Вече е загубено страшно много време, дадени са доста пари и документите му трябват. Театърът се играе безжалостно, докато го изцедят финансово. Вероятно през цялото време документите са в първото чекмедже на бюрото.

Моят малък черен опит
Да загубиш респект към оръжия << | >> Икономика