Май 1996 година. Завърших магистратурата си по психология и се омъжих. Представата за бъдещия ми живот беше наситено розова...

ВМЕСТО ПРОЛОГ

Май 1996 година. Завърших магистратурата си по психология и се омъжих. По факса пристигна подписан и подпечатан тригодишният договор на съпруга ми. Щеше да има много добра месечна заплата като преподавател по клинична психология във Висшия медицински институт в Луанда. Продадохме малката печатница, апартамента и единия автомобил. Обърнахме парите във валута. Купихме 40-футов контейнер. Натоварихме го с всичко, което ни беше останало: кола, кухненско обзавеждане, мебели, книги, компютър, дрехи и го пратихме да отплава от Варна. На практика това беше всичко, което притежавахме. Преселвахме се.

Представата за бъдещия ми живот беше наситено розова. Океан, палми и плацикане в плиткото; лагеруване на отдалечени от града плажове с нощни огньове; пъстроцветни папагали и палави маймунки в клоните на дърветата; растящи по улицата авокадо, папая и мангови дървета. За уикенда разходка до Рио де Жанейро или някой от близките екзотични острови. Пиене на коктеил от кокосов орех, който само трябва да посочиш, за да се качи хлапето да го свали от дървото. Автентично африканско изкуство на фона на бразилска музика и танци. За капак щяхме да живеем в прекрасната къща с прислуга на приятели французи докато ни пристигне контейнерът и си устроим собствен дом.

Романтично-приключенската ми представа се сблъска челно с твърдата действителност. Преди да пристигнем, ректорът на университета откраднал половин милион долара. Хванали го, уволнили го и го осъдили по бързата процедура. Контрактът на мъжа ми се оказа невалиден. Работа за свръхквалифициран бял мъж в сферата на науката и висшето образование нямаше. Докато осъзнаем какво се случва и решим какво да правим в тази неочаквана ситуация, тримесечният срок на визите ни изтече. Контейнерът с всичко, което имахме, се загуби някъде между Варна и Тунис. Да се върнем в България не беше алтернатива понеже вече не притежавахме нищо. Парите привършваха.

Влязохме в анголски „параграф 22“. Ако си без виза в Ангола, си незаконно пребиваващ. Ако си незаконно пребиваващ, задължително трябва да влезеш в затвора преди да бъдеш екстрадиран – не може да бъдеш екстрадиран, ако не си бил в затвора поне за 24 часа. Ако чужденец е бил в затвора дори само за денонощие, няма право следващите пет години да влезе в страната. Чужденци, които през тези часове са пили заразена с коремен тиф вода (в затвора няма друга) или са ги хапали маларийни комари, е пресилено да се опасяват, че ще са живи или здрави, за да дойдат пак след пет години.

Анголските визи могат да бъдат продължени в Ангола или в посолството, от което са издадени. За да бъдат продължени в Ангола по законен ред, трябва да се изчакат няколко месеца (никой не знае колко точно). Ако в този период ни спрат военни за проверка на документи и установят, че визите са ни изтекли, влизаме в затвора за 24 часа и после ни екстрадират, както си му е редът. Това, че на органите на властта ще им бъде показан документ, който удостоверява, че сме в процес на законно продължение на визите, не означава абсолютно нищо! Когато държавата е в гражданска война и военните са на всяка крачка, а белите са малко и се виждат отдалече, е меко казано трудно да останеш няколко месеца невидим.

Ако това някак ни се разминеше, когато отидем официално да си получим визите, щяхме неизбежно да бъдем санкционирани за това, че сме били незаконно пребиваващи докато сме си чакали законните визи. Научихме и за друга опция: закупуване по „втория начин“ на  визи за 5000 долара на човек. Това бяха много пари, а ние вече ги нямахме.

Като се огледах, ситуацията изглеждаше така: „До вчера“ бях весела студентка с автомобил и собствени спестявания, живееща безгрижно при родителите си. Ежедневието ми се състоеше от сесии, приятели и преспективи. „Днес“ бях омъжена, банковата сметка с многото хиляди долари е почти занулена. Цялото ни имущество е загубено някъде в океана. Живея в държава, която от двадесет години е в гражданска война и има огромна вероятност да вляза в африкански затвор. Възможно ли е? Дали пък не сънувам кошмар и ще се събудя? Не знам дали пораствах или остарявах на висока скорост, но беше изключително болезнено.

Моят малък черен опит
>> Африка е магично място