От началото до края на моето гимназиално образование учителите се деляха само на два типа: такива, които ме обичат и такива, който ме мразят с цялата си душа. Вторите бяха мнозинство. Чавдарчето е примерно дете… И моя ред дойде да нося така желаната от всички дребосъци синя връзка.

Чавдарчето е примерно дете

Преди няколко дни моята любима учителка по химия и скъпа приятелка Другарката Маргарита Воденичарова ме попита с характерния си, нетърпящ възражения учителски тон, защо съм пропуснала най-готината според нея история. Тя години наред беше мой защитник в едни размирни времена, когато недоброжелателни учители и директори се опитваха да ме изключват и да ми намаляват поведението. Така то от примерно премина през незадоволително и стигна до тире (—). Понеже нямаше как да ми напишат в бележника, че е от лошо по-лошо, в графата сложиха тире, което вероятно означаваше липса на каквото и да било поведение. 

От началото до края на моето гимназиално образование учителите се деляха само на два типа: такива, които ме обичат и такива, които ме мразят с цялата си душа. Вторите бяха мнозинство. Чавдарчето е примерно дете… И моят ред дойде да нося така желаната от всички дребосъци синя връзка. И щях, ако не беше условието да се появя в 8 сутринта, облечена с бяла блузка и синя плисирана пола. Бялата блузка я преглътнах някак, но по отношение на синята и то плисирана пола бях категорична — това не можеше да ми се случи. След цяла седмица заплахи, увещания, изнудване и подкупи дойде специалният ден, но споразумение нямаше, нито шанс да вляза в синя плисирана пола!

За мама и роднините ми по майчина линия беше много важно да „започна правилно“ живота си, но с баща арабин ситуацията стоеше другояче. Нито той, нито аз споделяхме техните възгледи и чувства. Още от ранна утрин майка ми беше нервна и с всеки изминал час, в който не успяваше да ме напъха в синята плисирана пола, се приближаваше до ръба на нервната криза. Понеже времето ни пристискаше и вече се чуваше репетицията на духовия оркестър в училищния двор, тя грабна полата, заявявайки, че живи или мъртви докато стигнем ще ми я облече. Вървяхме към училището по обичайния път, по алеята с огромни стари розови храсти, които тогава спрямо моя ръст приличаха на гора. Вече многократно ми беше казала, че не бива да съм такава дебела арабска глава и други мили неща и ме молеше за стотен път само за малко да обуя проклетата пола, за да не се излагаме пред хората. Не помня какво съм й отвръщала, но всички знаем, че бях отвратително инатливо и ужасно непокорно момиченце. Някъде по средата на пътя нервите на мама не издържаха и тя ме погна. Когато през рамо видях кървясалия й поглед разбрах, че това е края на търпението и молбите й. Стиснала полата размаха ръце, за да набере скорост.

Гонката започна. Предимствата на преследвача бяха дългите му крайници, а на дивеча, че е бърз, малък, маневрен и познава терена. След толкова игри на криеници и гоненици по тези храсти се чувствах като риба във вода. Докато тичах на зиг-заг между розовите храсти, хвърлях по един поглед през рамо, колкото да преценя дистанцията. Бяхме стигали два пъти до края на алеята и обратно. На втората обиколка ловец и плячка спряха на безопасно разстояние един от друг да си починат. Преследвачът не изглеждаше добре. Наведен напред, подпирайки се с длани на бедрата хриптеше и се опитваше да каже нещо, но не му се разбираше. В крайна сметка събра сили и започнахме третата обиколка. Вече не си давах много зор да тичам бързо, по-скоро разигравах. С тази скорост нямаше как да ме хване. Започнах да махам с ръце като птица и да театралнича. Имах усещане за пълно превъзходство. И тогава… я видях да лети.

Приличаше на изморена лъвица, която е наясно, че плячката й се изплъзва и трябва да направи последен отчаян скок, за да я хване или изпусне. С безумен поглед, отворена паст и протегнати лапи тя летеше към мен и това беше последното, което видях.

Сгромолясахме се и двете в средата на розовия храст, чупейки клони. Усетих остри болки по прободеното и издрано на различни места по тялото. Дишахме тежко и не можехме да мръднем. По лицето на мама се стичаше тънка струйка кръв от косата й чак до брадичката. Бяхме се нанизали и раздрали на огромните шипове на старите рози. Измъкването беше по-трудно и болезнено от падането. Докато окървавени, рошави и изпокъсани си пощехме взаимно бодлите осъзнах, че майка ми се беше оказала корава жена. Възхитих се на непреклонността й. Помогнахме си взаимно да добием някакъв по-приличен вид и тя попита:
— След всичко това ще си обуеш ли полата?
— Не — отговорих кротко.
— Тръгвай!
Тръгнахме, накуцвайки към училището. Понеже вече не бързаше, си помислих, че сме близо до момента, в който ще се пречупи и ще се откаже. Съучениците ми отдавна бяха строени в редичка по двама, облечени по подходящия начин. Оркестърът свиреше, тълпи от родители и роднини очакваха благоговейно церемонията. Група от учители стояха на пътя ни и вниманието им веднага бе привлечено от окаяното ни състояние. Скупчиха се около нас видимо загрижени да разберат какво ни се беше случило. Не знам как сме изглеждали, но и двете, години по-късно имахме белези от въпросното падане в розите.

Майка ми започна да разказва, ръмжейки и през сълзи историята с плисираната пола, а аз какво друго — гледах в земята. Очаквах всеки момент някой да каже:
— Ама какво толкова, много си е добре детето с тези черни джинси! Бива ли заради такава глупост, като една пола да си причините всичко това?! Горкото дете, каква майка сте вие?! Погледнете го, цялото е окървавено! 

Очаквах аз, обаче стана друго.

Колкото повече слушаха, толкова повече се възмущаваха и се случи така, че им дойде гениална идея. Веднага и насила да ме преоблекат! Там, веднага и на място! В следващите минути преживях един от най-страшните моменти в живота си. Десетки ръце се спуснаха към мен и всяка ме дърпаше. Едни държаха моите ръце, други краката ми, трети се опитваха да ми събуят джинсите, четвърти да ми нахлузят полата през главата. Знаех си аз, че възрастните са побъркани и не трябва да им се има доверие. Почувствах се като диво животно хванато в капан. Не знаех кое е долу, кое горе и какво се случва въобще. 

В момента, в който реших, че живота ми е застрашен, загубих всякаква връзка с крехката си все още втора сигнална система. Ситуацията беше Аз или Те. Използвах всичко, което имах срещу многобройния враг: ръмжах, ритах, удрях, хапех, дерях, скубех, мятах се и пак ритах, удрях, хапех... Скоро забелязах, че около мен попросветля. Част от враговете се бяха отдръпнали и квичаха от болка, няколко по-смели бяха останали, но ентусиазмът им изглеждаше прекършен. Липсваше им хъс и с тях не беше толкова трудно. Скоро вдигнаха ръце и се отказаха. Мама плачеше. Предполагам са я съжалили, че съдбата достатъчно я е наказала с дете като мен и позволиха да отида в строя с черните си джинси.

Беше ми зле по всички възможни начини. Виеше ми се свят и виждах размазано. Тръгнах, олюлявайки се към строя с моя клас. Лицето ми пламтеше, главата ми бучеше, бях вир-вода, подута, насинена, окървавена и омерзена. В това екстра трудно душевно и физическо състояние застанах където трябваше, а ми идеше да вия. Трябваше да издържа още малко, още съвсем малко.

Оркестърът засвири, последваха речи, някакви какички и батковци държаха подносите със сините чавдарски връзки. Изкомандваха, строят тръгна, тръгнах и аз. Всички чувства, които познавах се бореха за надмощие в мен, но някак с огромно усилие успявах да ги подтисна. Денят беше започнало адски зле и точно когато си помислих, че може да завърши добре, моят съученик-шегобиец Ивайло Илиев за зла участ реши, че ще е много забавно да ме спъне изотзад...

Той, милият, нямаше и най-малка представа през какви премеждия бях минала този ден. След като станах, се случиха няколко неща: падането ми в гъстия строй дало силен тласък на съучениците пред мен. Те на свой ред като фигурки от домино залитнали и блъснали тези пред тях и така се стигнало до там, че във въздуха се разлетяли сините връзки и портретите на Ястребинчетата. Това ми го разказаха, не съм го видяла. Аз бях много заета да излея върху шегобиеца Илиев цялата насъбрала ми се агресия от този прекрасен ден.
Това, което помня бяха изумените и потресени лица в публиката и как някакви силни ръце ме грабват под мишниците и ме извличат от събитието.

Аз бях позор за обществото и семейството си, макар в невръстна възраст. Не бях посветена в чавдарче и не ми вързаха синя връзка. Някой после преценил, че не е добре внучката на полковника да е без връзка и я занесли на дядо. Той, докато ми я вързваше каза, че малко съм го поизложила.

 

София, 135 у-ще „Веселин Андреев”. Снимката вероятно е правена при свалянето на чавдарските и връзването на пионерските връзки или на някакъв друг училищен или държавен празник.
Снимка: личен архив.