Дядо Иван беше едър българин с типичната осанка и походка на военен. Беше глава на цялото семейство и се държеше като такъв. Когато вечер влезеше за вечеря баща ми и вуйчовците ми ставаха прави до масата и сядаха след като седнеше той. Никога не съм го чула да повишава тон. Беше честен, справедлив и помагаше на целия свят.

Дядо

Кръстена съм Нина, на баба си Николина. Казват, че името ми е от двете баби – Николина и Немат. Разбира се, че много обичах баба си. Наричах я „мама Нина“, но обожавах дядо Иван. Това са родителите на майка ми, с които съм израснала. Най–светлите и мили спомени в моето детство са свързани с моя дядо Иван. За мен той беше олицетворение на всичко добро, честно и на любовта въобще. Дядо Иван беше едър българин, с типичната осанка и походка на военен. Като глава на цялото семейство, изглеждаше и се държеше като такъв. Когато вечер влезеше за вечеря, баща ми и вуйчовците ми ставаха прави до масата и сядаха след като седнеше той. Никога не съм го чула да повишава тон. Беше честен, справедлив и помагаше на целия свят. Всички се отнасяха с голямо уважение към него и думата му тежеше. Никога не говореше празни приказки и не даваше фалшиви обещания. След като съм се родила, са го пенсионирали принудително заради чуждоземното ми потекло. В онези социалистически години е било абсурдно да заемаш висок пост, а някой от семейството ти да има брак с чужденец.

Обожавах го.

Сутрин дядо казвал: „Дайте на детето да закуси. Сложете й бялата шапка, а каквото трябва за другите хранения, ми ги сложете в количката.” Била съм малка, не помня нищо, но казват, че по цял ден сме били в Западния парк и сме се връщали привечер. Всички твърдяха и продължават да настояват, че съм била много вироглаво, непослушно и диво дете. Правела съм каквото си наумя и не съм казвала „добре“ дори от благоприличие. Предизвиквала постоянно възрастните, апострофирала съм ги и не съм се подчинявала независимо от заплахите и наказанията. Дядо ме научи, че лъжат само подлеците и нищожествата. Не бях много сигурна как точно изглеждат тези подлеци и нищожества, но дядо правеше такава погнусена гримаса като ги споменаваше, че беше изключено и на мен да не са ми противни, ако ги познавах. Понеже аз не бях от тях, отивах и заявявах: „Направих онова, което ми казахте да не го правя. Предполагам, че искате да ме накажете.“ Разбира се, че ме наказваха. Ако ми забраняха да излизам да играя с децата, аз се измъквах и съвсем спокойно си играех без да се крия. После ме хващаха и пак ме наказваха, аз пак излизах и така до безкрай. На въпроса: „Разбра ли, че повече не трябва да се качваш на покрива на блока?”, отговарях „Разбрах”. „Ще се качиш ли пак?” – Отговарях честно с бодро и звънко „Да!”, „Ако още един път събереш обувките на хората пред вратите и ги запалите в мазето с твоите приятелчета, ще си наказана до края на живота си! Ще го направиш ли пак?” — Отново „Да!”

Ако не беше дядо ми, отдавна да ми бяха разпънали кожата пред камината да съхне, ама пусто ги беше страх от него и не смееха да ме пипнат. Ако на някой не му издържаха нервите и ме удареше, след вечеря си знаеше, че ще има индивидуален разговор с дядо на тема: „има ли възпитанието почва у нас“, „колко ли си умен и зрял, ако не можеш да убедиш едно дете защо си прав“ или различни варианти на: „вие във вашата култура си възпитавайте децата както намерите за добре, но тук е моята държава и това е моята внучка“. Само дядо имаше значение какво ми казва. Никога не ми е викнал и не даваше косъм да падне от главата ми. Бях му слабост и го знаех. Нямаше никакво значение кой ме преследваше да ме докопа — най–сигурното и безопасно място на света беше до дядо. Още мога да чуя гласа му „Никой да не е пипнал детето!“. Никой и не смееше. Каквито и бели да правех, знаех, че ще му се оплачат и не исках да го натъжа. Ако направех някаква страшна простотия той щеше да направи онази много строга физиономия, но очите му щяха да се усмихват. Ако беше нещо свързано с лъжа, подлост, взимане на чужда вещ или злословие, очите му не се усмихваха и докато със спокоен глас ми обясняваше защо това е лошо, аз ужасно се срамувах. Никога не се е случвало да говори с мен два пъти за една и съща грешка. Това за всички изглеждаше като някаква магия. Колкото повече ми крещяха, обвиняваха и наказваха, толкова по-малко влияние имаха над мен.
Годините минаваха, аз растях и единствено неговото мнение за мен имаше стойност. Слабо ме интересуваше какво мислят родители, вуйчовци, вуйни и който и да било от възрастните. Ако имах нужда от съвет, отивах при дядо. Ако имах нужда от закрила, отивах при дядо. Ако някой имаше претенции към мен, да идеше при дядо!
През нощта спях в леглото на дядо. Следобед, докато си четеше вестника се свивах и дремвах на крака на дядо. Играехме футбол. Донесе ми тръба и ме научи да свивам фунийки. Водеше ме с него на работа на стрелбището и ме научи да стрелям по мишена с истински пистолет и пушка. Купуваше ми всичко, което поискам. Играехме на гуди. Вечер разказваше най–интересните приказки във вселената. Построихме къща за кучето ми. На плажа под чадъра ме учеше как да играя белот. Копахме основите на вилата, даваше ми да редя тухлите, а когато се уморях, ме завиваше да спя под черешата. Водеше ме в хоремага на площада на селото. Когато вилата беше почти готова, му подавах и държах дъските, за да сложи ламперията. После шкурехме, байцвахме и безиросвахме. От него знам какво е Памид, Мерло и Болгар, как се зарязват лозите, как се привързват, какво е мана и как се прави вино. Научи ме кои клони на ябълката трябва да се окастрят за да роди повече плод, как се привързва калем, как се познават узрелите дини, как се забиват пирони и още милион неща. Най–хубавите нощи в живота ми са тези, когато бяхме на вилата, а той изнасяше одеала на двора. Застилаше меко легло под звездното лятно небе и си говорехме до среднощ за живота и всичко останало. 

Когато остаря и се разболя, бях до него – хранех го, говорех му и го разхождах в Западния парк, също както той ме беше разхождал, когато бях дете. Бяхме си сменили ролите. Сега той имаше нужда от моята помощ и грижа. След инсулта си загуби говора. Сядахме на някоя пейка, лягах на бедрото му, както бях свикнала от малка, а той си слагаше дланта върху главата ми. Не беше нужно да си говорим. Всичко ни беше ясно.

Вече не мога да го видя, но в трудни моменти винаги усещам ръката му върху главата си.

Снимка: личен архив.