Щом рейса отвореше врати и от вътре изпълзяваха десетки прегърбени двукраки роднини на Ам Гъл и независимо къде се намират и кое време на деня е започваха да се кривят в неприлични пози. Всички дружно и насред паркинга размахвахме ръце, правехме напади напред и кръгове с таза в двете посоки.

До Кушадасъ и назад

Пристигането

Турският автобус, който дойде да спаси клетите туристи с вид на бежанци беше чист, имаше климатик и удобни нови седалки. Странно нещо е продължителното пътуване с рейс, оказва сериозно влияние върху физическото и психично състояние на човека. По стъпалата му се качват сериозни и достолепни хора, с ръб на панталона, с къси секси полички, на високи токчета, с бижута, а след 27 часа слизат раздърпани и миризливи хуманоиди, които приличат на нещо, което котката е довлякла от боклука. Мъжете изглеждаха като клошари, а жените, като клоуни след тежък горещ работен ден. По дрехите на всички ни можеше да се познае кой какво е ял и с какво се е олял. По–старите петна имаха пастелни оттенъци, по–новите и мазни лъскаха, само тези от горчица не се подаваха на жегата и потта и приличаха на себе си. Щом рейсът отвореше врати отвътре изпълзяваха десетки прегърбени двукраки роднини на Ам Гъл и независимо къде се намират и кое време на деня е започваха да се кривят в неприлични пози. Всички дружно и насред паркинга размахвахме ръце, правехме напади напред и кръгове с таза в двете посоки. Една жена практикуваше къси саблени удари върху плещите на мъжът си, който и се беше подложил. Той, за да и върне жеста я накара да си сплете пръстите на ръцете зад главата, обгърна я плътно със своите ръце и я вдигна. Точно като краката и се отлепиха на педя от земята, рязко я стръска докато всичките и прешлени изпращяха като настъпени сухи клонки. Освободи се тя от от мечешката му прегръдка и вместо да му фрасне един за нехуманното отношение към крехкото и тяло, се усмихна, протегна се облекчено и му благодари...

Дългото пътуване с автобус сближава хората като казармата, затвора, болничното отделение или попадането в други тежки ситуации. Пребиваването с чужди хора повече от 24 часа затворени в автобус на стотици километри от дома, в непозната враждебна среда задействат инстинкта за самосъхранение. През първите часове това са едни дистанцирани дами и господа тръгнали на ваканция, а през последните, щастливо оцелели другари и другарки в почти роднински връзки. В началото всички говорят на Ви, с ръце и краката в прибрани пози и ако разговарят помежду си, го правят тихичко.
— Извинете, дали някъде тук има контакт, който бих могла да ползвам, за да си заредя телефона?
— Да разбира се, заповядайте, аз ще изключа моя той вече се е позаредил..
— Много Ви благодаря. Само за пет минутки и ще ви освободя контакта.

В края на пътуването:
— Аре бе Миме, бегай и дай малко ток и на мене, че телефона ми съвсем умре!
— След малко дееее, тъкмо го включих, ти къде дрема до сега?!
— Е, аз да немам очи на гърба си?!
— Еми, ша чакаш малко!

Преди:
— Дано скоро спрем за почивка.
След:
— Егаси, опиках се от т'ва друсане.

Първа фаза. Аз съм си аз и не искам да имам нищо общо с тези непознати. Никой да не навлиза в личното ми пространство. Не смърдя, не шумя, не притеснявам никого. Имам си храна и вода, не ми се пишка или не дай Боже друго. Пътувам към желаната почивка с книжка, боднати слушалки в ушите и си цъкам на телефона.
Втора фаза. Изтрещявам, само моя кръст ли е схванат, краката отекли и врата изкривен?! Смърдя, потя се, пишка ми се, въртя се и не мога да си намеря удобно място, защото такова няма. Не ми се чете, не ми се слуша музика и не ми се цъка вече на телефона. Съклетясвам да седя часове в тоя столокалъп. Говоря си с тия около мен, разменяме си списания и се оплакваме от ситуацията. Споделената мъка се понася по–леко.
Трета фаза. Всички сме мазни, потни, измачкани и нервни. Проблемите са ни едни и същи. Това не са чужди хора, а братя и сестри по неудача.
— Ето ти вода, чупи малко вафла, че тия бисквити ми дотегнаха.
— Дай цигара. Искаш ли глътка ракия? Дремах до сега, на ти моята пътна възглавница. Дръж ми чантата, влизам до WC-то. Пази ми ред на опашката, абе я направо ми вземи сандвич, после ще се оправим. Ти къде си в София?! К'во бачкаш? Брачеда каза...
Ами така де, няма да оцелеем, ако не си помагаме. Същите тези хора, които не искаха да имат нищо общо един с друг, защото те и нямаха, след няколко часа затворени натясно започнаха да си разменят храна, напитки, да спят на рамото на непознатия до тях или да си простират краката през пътеката до отсрещната седалка с мърдащи пръстчета в миризливи чорапки почти в скута на съседа.
Оглеждам се наоколо и осъзнавам, че всички сме си взели отпуск и сме си платили, за да превижеем доброволно всичко това. Спомних си за Алф. Сериалите с онзи космат извънземен, който живееше в семейство Танер. Танерови заминаваха на почивка и кипеше трескаво приготовление. Всички тичаха със списъци в ръце, ровеха по гардероби, събираха дрехи, посуди и ги тъпчеха в куфари и сакове, крещяха си от различни краища на къщата, а той ги гледаше в недоумение. Когато му разясниха какво значи ваканция и почивка той обобщи:
— Значи искате да ми кажете, че вие хората цяла година работите от сутрин до вечер и се лишавате от най–различни неща, за да можете да си позволите да отидете на ваканция. По време на тази ваканция, трябва да си починете, но напускате удобната си къща, натоварвате се в тясна каравана и отпътувате за място, където да спите един върху друг в палатка. Хапят ви комари, ядете храна от консерва, нямате течаща вода и ток...  и всичко това го наричате почивка?! Много странни същества сте вие хората..Да, странни същества сме ние хората, не можем да караме дълго време само на аспержи, гуакамоле, артишоци и трюфели, искаме понякога за разнообразие боб, леща и зелева чорба с праз лук и люти чушки.
Шофьорът на турския автобус беше едър мустакат турчин от смесен брак, с майка сръбкиня и баща турчин. По време на няколкото почивки по бензиностанци се усмихваше много лъчезарно и очевидно искаше с някой да поприказва. Питах го дали говори някой от езиците, на който можех да комуникирам, но той поклащаше отрицателно глава. Чак, когато казах:
— Е, как да говорим като аз не знам Турски, а ти нищо друго освен Турски?!
Очите му светнаха и той каза:
— Па знамо, разумем!
Така на българо–сръбски нещо сричахме там, а публиката помага и се смя.
Най–после рейсът спря пред хотела. След 27 часа пътуване от него слязоха една сюрия мръсни и окаяни, но щастливи туристи. Хотелът ни се видя сарай. Всички като по сигнал хукнаха в надпревара да излязат на свобода. Останах седнала да изчакам да мине бутаницата, да огледам за забравени вещи и боклук. Изправяйки се, натоварена с багажа видях, че насред пътеката съвсем близо е застанал шофьорът и ме гледа. Първата ми мисъл беше, че съм останала само аз и му бавя тръгването. Втората, че иска да ми помогне за багажа и точно като се пораждаше третата той усмихнат до уши каза:
— Волим да те полюбим.
— Аа... Ъъъ..., .....
Много тъпи неща съм казвала, но с въпроса, който се чух да изричам постигнах един своеобразен връх. И той беше...
— Тук ли?!
В този момент, на това място и в това ми състояние нямаше по–неочаквано нещо в цялата галактика от желанието някой да поиска да ме полюби. Човека се приближи, постави си дланите едва докосвайки ги до раменете ми и много внимателно ме целуна по двете скули. Дълго след като ми благодари и се отдалечи, аз стоях с високо вдигнати от почуда вежди, там на пътеката на автобуса, рошава, с чанти в ръце и налудничав поглед. В ушите ми още звучи кикота ма майка ми.
— Нина, казах ти бе мамо да понаучиш малко езици, че човек едно като ти говори, ти друго разбираш.
Проклети да сте вие надменни вавилонци и кулата ви, че объркахте всички езици и ми причинихте това!

Следва продължение...

Снимка: личен архив.