Винаги, когато някой често ми повтаря „няма проблем” една червена лампичка започва непрестанно да ми мига в мозъка и загасва, веднага след като проблемите се появят.

До Кушадасъ и назад

Пътуването

Десет часа сутринта е. Вали ситно и напоително. На стадион “Васил Левски” чакаме автобуса, който ще ни закара на желаната почивка. Направила съм по пет сандвича на човек, значи общо петнайсет сандвича и  по една голяма бутилка вода за всеки. Трябва да ни стигнат до следващата сутрин. След само един час закъснение на хоризонта се появи стар жълт автобус. Качихме се, настанихме се и представител на туроператорската фирма ни раздаде застраховките и обясни, че техен представител няма да пътува с нас понеже сме големи момичета и момчета и ни оставят в ръцете на трима опитни шофьори, които могат да се справят с всичко. Не бива да се тревожим, понеже няма да имаме никакви проблеми. Потеглихме. Стари изпокъсани седалки, тясно, мръсно, но за сметка на това интимно задушевно. Винаги, когато някой често ми повтаря „няма проблем“ една червена лампичка започва непрестанно да ми мига в мозъка и загасва, веднага след като проблемите се появят.

– Вие желаете да нямаме никакви проблеми. Аз от солидарност, искам Вие също да нямате никакви проблеми. Ще ви споделя една моя особеност. Ако не шофирам превозното средство, повръщам. Понеже сигурно няма да сте съгласни да ви карам рейса, трябва да ми дадете възможност да седна на най–предната възможна седалка или да ме сложите назад и да ви го изцапам целия.

След бърза преценка молбата ми беше веднага удовлетворена. Първа седалка с изглед към педалите. Хапвахме, пийвахме, зяпахме през прозорците и България свърши. На границата – спиране, хъркащ звук, чакане, пушене, качване, тръгване, хъркащ звук, спиране, хъркащ звук, дай документи, на ти документи, тръгване, хъркащ звук и... влязохме в Турция. Шофьорът, мъж на следпенсионна възраст нещо не можеше да се справи със скоростния лост. Докато автобусът се предвижваше с по няколко метра, запазвайки реда си на опашката, тези, които сме слезли да пушим го следвамхе пешком. Вратите бяха отворени и виждах, че скоростите не го слушаха този шофьор. Всеки път, когато се опитваше да включи на първа, се чуваше онзи характерен хъркащ звук, когато се опитваш да тръгнеш, но не си натиснал достатъчно съединителя.

Всички автобуси, които пътуват към Турция имат първа спирка на „Хаджията“. Това е голям паркинг на 2-3 километра от границата, заобиколен от хотелски комплекс, супермаркет, разни места за хапване и разбира се тоалетни. Докато ние пътниците ползвахме 30 минутната си почивка, удовлетворявайки кой каквито нужди има, шофьорите бяха отворили капака, където е двигателя на автобуса и нещо целенасочено човъркаха. Когато всички бяхме готови за тръгваме, се оказа, че има проблем със съединителя. Отидох да видя какво става. Шофьорите целите омазани в масло се чудеха какво да правят. И тримата под светлината на фенерче от мобилен телефон се опитваха да ремонтират автобус с 1бр. чук, 1бр. клещи, 1бр. права отвертка и изолирбанд. Час и половина след полунощ, след няколко часа почукване и гъделичкане на огромните метални части на автобуса с нищожните инструментчета, извадени сякаш от детски комплект за петгодишни момченца, станаха ясни два факта. Първо, съединителят е счупен и второ, шофьорите не са монтьори, защото са шофьори. Ако бяха монтьори, нямаше да са шофьори. Всички мъже от солидарност в този изключително мъжки проблем, стърчаха с кръстосани китки върху задните си части с подчертано угрижени физиономии. Жените седяха вътре и даваха своя принос като се вайкаха.

Понеже ситуацията беше изключително интересна, положих усилие да  превъзмогна умората, нетърпението и раздразнението си. Слабият пол си обсъждаше чувствата. Говореха за страховете си, за това кое е и кое не е справедливо да им се случва. Разсъждаваха върху хипотетични ситуации от типа „Ако баба ми беше с мустаци...“ и „Това нямаше да се стане, ако...". После дойде ред на съжаленията, че ще изпуснат един цял ден плаж. Отвън силният пол псуваше, пушеше тревожно, плюеше, чешеше се там, където не го сърби и говореше разпалено на теми, по които беше свръх специалист. Това механика, то физика и умора на материалите, от химия и визкозитет на маслата през ротори, двигатели, алтернатори, въртящи се моменти, сплави, филтри, милтри та до скоростните кутии... Като изчерпаха познанията си по горните науки, подхванаха технологии, производствени процеси, заговориха за едни страшни германци и едни смотани корейци. Зачудих се какво ще е следващото — риболов, политика или футбол. Не чаках дълго. На Бойко Борисов му дойде реда, а и на Фандъкова също не и се размина. Последваха ги обобщения за скапаната ни държава. Тогава някой не издържа, извади домашна ракия и се продължи с "Ай наздраве, важното е да сме живи и здрави, че глей кво става...". Май щяхме да си останем завинаги там на паркинга. Виждах, че шофьорите говореха по телефоните си, съветваха се, обясняваха, но това с нищо не промени ситуацията ни.

В телефона си имах номера на онзи от туроператорската фирма, който ни уверяваше, че проблеми няма да имаме и му звъннах. В 02:30 сигурно спеше понеже на шестото позвъняване ме изключи. Звъннах му пак. Изключи ме и му звъннах пак. Вдигна.
—  Алоооо?
—  Спиш ли?
—  А? Кой се обажда?
—  Един от ония идиоти, които се прецакаха да ти дадат пари да ги закараш до Кушадасъ.
—  Какво има, за какво става въпрос?
—  Става въпрос, че пълен автобус с хора висят от часове на „Хаджията“ до рейс със счупен съединител. 
—  Спокойно, няма проблем, знам за случая, всичко е под контрол. Шофьорите са опитни ще се справят.
— Така ли?! Слушай сега, има два варианта. Единият е да ни зарежете тук да се оправяме както намерим за добре. Можете да го изберете, но все някак ще се върнем в България и ще направим живота черен на целия ви некадърен "Травъл". Някой се е подписал, че този рейс е проверен преди път. Трябва да има дати на прегледи, документи кога какви части са му сменяни и т.н. Импровизирам, но имам едни много неприятни приятели юристи и данъчни, които вярвам, ще знаят какво да направят с вас. Другият вариант е по някакъв начин да решиш проблема с разваления автобус и всички нас, които сме на пътя. След 20 мин ще ти се обадя да ми кажеш какво си решил.


След 15 мин. телефонът ми иззвъня.
— Ало, госпожо, успокойте се, всичко ще се оправи! Гарантирам.
— Нищо не съм казала.
— Към вас пътуват опитни турски монтьори. Събудих ги, носят инструменти, части и ще решат проблема.
— Добре. Пак ще се чуем. След час наистина дойдоха двама турски майстори, които тракаха, блъскаха и подкараха рейса. Направихме едно пробно кръгче, скоростите похъркваха, но се движехме. На всички ни беше ясно, че това е някакво временно закрепване на положението. Знаехме, че не е безопасно да пътуваме още толкова много километри с такъв раздрънкан рейс, но след 16 часа път и проблеми явно никой нямаше сили. Заспах в минутата, в която тръгнахме.

Събуждайки се, погледнах през предното стъкло. Дядката караше като бесен в мрака. Майка ми седеше до мен с огромни изцъклени, пълни с ужас очи.
— Какво правиш?
— Гледам.
— Какво гледаш?
— Да не стане нещо.
— Гледаш да не стане нещо?
— Да. Страх ме е от най-лошото за теб и детето, не за себе си.
— Ако гледаш и те е страх ще го предотвратиш ли?
— Остави ме на мира! Ти спи, аз ще гледам.
Беше страшно, разбирах я. Две тесни платна и между тях вместо осева линия начертана с боя, имаше колци! Истински дебели колчета забити в асфалта разделяха платната. Дядката караше сякаш дявола го гони по завоите. Стомахът ми се свиваше от усещането, че всеки момент ще нацели коловете и край с нас. Тъмнина, фарове, предното стъкло цялото в размазани насекоми, завой след завой тези колове насред пътя. Никъде не бях виждала такова нещо. Не се ли убиват тези хора така, не знам. Беше ми твърде страшно да гледам и пак заспах. Майка ми гледаше да не умрем и това беше достатъчно. Пристигнахме до ферибота в Lapseki. Качихме се, красиво е. Слънцето изгрява, а луната е още там. Чакаха ни още около 800км. Щом слязохме на твърда земя отново заспах.

Снимка: личен архив

Събудих се от слънцето, което ми печеше в лицето. Рейсът беше спрял и хората пушеха отвън. Някакъв мъж си ровеше в сака и реших да го попитам.
— Какво става? Почивка?
— Да, принудителна. 
Оглеждам се. Гора.
— Тук няма бензиностанция. Защо сме спрели?
— Автобусът се счупи окончателно.
— Моля?
— Опита се да изкачи баира, не можа и умря.
— Умря, като умря?
— Напълно и окончателно.
— Колко е часа?
— 7
— Добро утро значи.
— Не е добро това утро!
Разтърках очи и слязох при останалите. Гора, полянка с чешма, маса с две пейки, кошери, някакви два изтърбушени фотьойла насред поляната. Големи иглолистни дървета и ниска растителност. Разбрах, че от водата могат да пият местните, но ние в никакъв случай. Кафе, толкова ми се пие кафе... Всички ме гледат някак странно. Внимателни са, отидох да седна на една от пейките при другите. Шофьорите също бяха там.
— И сега какво? – питам ги аз.
— Спокойно, обадихме се и вече към нас пътува рейс, който да ви вземе и да ви закара до хотела. На път е и до час трябва да е тук.
— Хм... Чудесно, а вие, а рейса?
— Не ни мисли, ние ще се оправим.
Храната се развали още на онзи проклет паркинг при първата повреда и я изхвърлихме, водата ни е на свършване. Гладна съм и моите хора също. Мина час, минаха и два, но от рейса нямаше и следа.
— Сигурни ли сте, че този рейс е тръгнал към нас?
— Да, напълно е сигурно. Ето сега ще се обадя да видя къде е. Пътува.
— Добре, щом казваш...

Снимка: личен архив

Пуша. Мръсна съм, гладна съм, недоспала съм. Дрехите ми са като дъвкани, косата като избухнала пиратка. Искам да си измия зъбите. Боли ме врата, кръста, краката ми са схванати. Народът е в добро настроение, обаче. Приел е съдбата си или понеже е слънчево, всички се закачат и шегуват. Бедите сближават непознатите хора. Няма къде да се ходи до тоалетна без всички да те видят. Забелязвам, че вече на никой не му пука. Някой застанал уж зад дърво, но то е толкова тънко, че струя може да не се вижда, но всичко останало още при пръв поглед. Жените, по двойки и тройки свалят гащи само на няколко метра от рейса. Ми то така и така няма къде да се скриеш, какъв е смисъла да ходиш до другия край на поляната. Весела компания сме, даже се замеряхме със шишарки. Шофьорите се оказаха като рибарите, които имат торба истории и малко им трябва да ги закачиш, за да започнат да ги вадят. Един да разкаже нещо и другият да не изостане веднага подема:
— Абе помниш ли оня идиот Спиро? Тоя колко е проооос, малее тоя е уникален!
— А, па Дончо Геврека?! А? Мани! Е, нема такъв човек!
Възрастният шофьор, който караше като луд, е седнал на пейката и със сгъваем нож, който отворен е около 30 сантиметра си реже ноктите. Не може да бъде! Приближих се. Държи ножа в едната ръка и с движения все едно бели ябълка си реже ноктите на другата. Нещо в стомаха ми се потресе. Едва издържам да ми пилят ноктите, толкова е скоминесто това стържене. Само като го гледам и космите по гърба, които ги нямам, ми настръхват. Да стържат със стиропор по стъкло по-добре от тая гледка. Вижда той болезнената ми гримаса и пита:
— К'во бе?
— Нямаш ли нокторезачка?
— Не ми требва, аз така се оправам.
— Така няма да са гладки и ще се закачат навсякъде и ще драскат.
Другото нещо, от което ми призлява повече от пиленето е да ми се счупи нокът и да се закачи някъде. Ужас!
— Кой ша драска?! Как нема да са гладки бе?! Глей!
И той постави ножа под ъгъл и започна да стърже с острието по ръба на нокътя. На панталона върху коленете му започна да вали сняг от нокътен бял прах. Стомахът ми е празен, няма какво да повърна. Минава трети час, ние сме си все в средата на нищото. Оказа се, че нищото е на 300км от Измир. Не че това имаше някакво значение.

Звъни ми една приятелка от България.
— Хей здравей, как си?
— Зле, рейсът се счупи.
— Как е? Комфортно ли пътувате? Още малко ви остава, нали сутринта трябва да пристигнете?
— Ти да не си глуха?
— Не бе, не съм. Що? Къде си сега?
— В една гора.
— Сериозно и хубаво ли е? Каква е гората. Красива ли е природата?
— В гора съм, защото рейсът се счупи и нищо не ми е красиво.
— Ха! Така ли? И как пък се счупи?
— Просто се счупи.
— Аз пък да ти кажа една от дворните котки да вземе да се намъкне без да я забележа и да ми се изпикае моля ти се на килима. Представяш ли си? Егаси! Цяла нощ мих с белина и препарати, направо съм като пребита.
— Ама ти не ме чу или не осъзнаваш какво ти казвам?!  Аз съм в гора на 300км от Измир, без храна и вода, а рейсът е счупен. Ок? С какви котки, с какви пикни ме занимаваш?!
— Аууу... извинявай и какво ще правиш при това положение?
— Не знам... при това положение. Като начало нека спрем да говорим...

Единият шофьор разказва за някакъв свой колега Пешо:
Идва некъв от задните седалки и му вика – “Имате ли представа кога ще стигнем?“
И он'я къ'вто е сприхав и нервен вика: – Що бе бързаш ли?
— Ами да бързам малко.
А Пешо:
— Е па ела седни тука до мене най-отпреде и ти първи че стигнеш!
 Гришата нали го знаеш к'ъв в малоумник? Та кара си той и идва една жена и му казва:
— Господине, в задната час на автобуса има някаква странна миризма.
— Нема се притесняваш, седай обратно след малко нема да мирише.
След 5 минути идва същата жена и казва:
— Господине, миризмата не изчезна, а се засилва. Моля ви да спрете и да проверите какво става.
— Абе седай си на местото бе. След малко ше спре да мирише.
Пет минути по–късно в някакъв тунел същата жена идва и казва:
— Господине, рейсът гори!
Нямало пострадали и са спасили багажа, но рейсът изгорял напълно, за около 10 минути.
Една па викала на Пешо:
— Господине, от коя страна ще пече слънцето да седна от другата страна?
— Нямам ник'ва представа, госпожо, до вчера бех миньор, днеска ми е първи курс. Отивам при бай Иван да видя приключил ли е вече с маникюра. Гадно ми е да го гледам, но в мен напира неудържимо един логичен въпрос. Любопитно ми е дали и ноктите на краката си ги дялка по същия начин. Направих му комплимент, че е опитен шофьор и доста коса ми е побеляла тази нощ от неговото каране покрай колчетата. Изказвам предположение, че човек трябва да е много концентриран да кара рейс в такива неблагоприятни условия и то толкова часове. Изслуша ме той с видимо задоволство и гордост, па ми отговори подобаващо:
— Ми как мислиш ти?! Много съм концентриран даже, педесе човека  в рейса, цело гробище хора карам!

Снимка: личен архив

Изведнъж няколко човека едновременно започнаха да пищят и да тичат хаотично, майка ми също. Докато разберем какво става, пчела я ужили по лицето. Забелязах преди двайсетина минути, че някакъв старец дойде, облече си пчеларски костюм и взе нещо да ръчка по кошерите. Не знам какво е правил, но облак разлютени пчели ни нападна. Добре, че носех всякакви лекарства. Лицето и отече. Всички панически се хвърлиха към автобуса и затворихме вратите. Рейсът беше обграден от безброй ядосани пчели. Минаха точно пет часа откакто след час щеше да дойде рейс да ни вземе. Търпението ми се изчерпа. Почувствах се зла.
— С кой говорихте и кой ви каза, че идва рейс да ни вземе?
— С шефа на фирмата – господин Илиев.
— И кога за последно се чухте?
— Ами преди два часа, от тогава не си вдига телефона.
— Кажи ми телефона му.
— Ама той... да не го притесняваме... всеки момент рейсът ще дойде.
— Виж... не ми се обяснява, просто ми продиктувай телефона му.
— 0888... ... Напевен женски глас ми вдига.
— Ало, добър ден. Какво обичате?
— Добър ден, г-н Илиев търся.
— Кой го търси?
— Близка съм му.
— За кого да предам?
— За никой, моля ви. Изненада е.
— Един момент, моля.
— Ало, Илиев на телефона. Кой се обажда?
— Един от онези идиоти, които преди няколко часа зарязахте на „Хаджията“ със счупен рейс ви се обажда.  Сега същите тези са с напълно счупен рейс на 300км от Измир в една гора с пчели в средата на нищото.
— Ааа... да, в течение съм, няма проблем, не се притеснявайте идва автобус да ви вземе.
— Вижте, г-н Илиев, и двамата знаем, че това, което се случва е престъпна безотговорност от Ваша страна спрямо един рейс хора, които са Ви са се доверили и платили.
— Нека всички се успокоим, моля Ви!
— Наистина поради непредвидени обстоятелства, рейсът малко закъснява, но Ви уверявам, че лично ще се заема със случая и до 20 мин давам дума, че ще Ви осигуря транспорт.
— От пет часа това правим, чакаме. След 20 минути турски автобус паркира до нашия. Как стана тоя номер не разбрах.

Следва продължение...