За голяма моя изненада в комплекса заварихме не малко българи. Едните си бяха обикновени, а другите доста по-мургави. Последните си разхождаха и къпеха в басейна няколкото килограма злато и цветни камъни, които носеха по себе си. Бяха си надянали бижу навсякъде където можеше, а където не можеше – изрусени кичури за дългокосите и избръснати геометрични фигурки, звездички и сърчица за късокосместите. Децата си също бяха украсили с каквото може.

До Кушадасъ и назад

Своите и чужди

За голяма моя изненада в комплекса заварихме не малко българи. Едните си бяха обикновени, а другите по-мургави. Последните си разхождаха и къпеха в басейна няколкото килограма злато и цветни камъни, които носеха по себе си. Бяха си надянали бижу навсякъде където можеше, а където не можеше — изрусени кичури за дългокосите и избръснати геометрични фигурки, звездички и сърчица за късокосместите. Децата си също ги бяха украсили с каквото може.

Тези мои сънародници повече се притесняваха, че някой ще пропусне да забележи благосъстоянието им отколкото, че ще изгорят на синджири и пръстени. Според мен един от тях им беше главатарят — най–дебелият, с най–многото злато и най–пищната жена. Той имаше всички белези на предводител, другите кръжаха около него и вероятно се съветваха, но езика им не го разбирах. Дали защото бяхме точно в Турция и трябваше нещо да се демонстрира или по религиозни причини, но всички бяха овесили на вратовете си кръстове. На главатарят беше най-голям, с инкрустирани разноцветни камъни по краищата и един червен в средата колкото орех за акцент. Масивният кръст беше надянат на по-дебела верига от тази, която ползвах за нашийник на  овчарката ми, а той беше голямо и сприхаво куче. Главатарят освен всичкото злато притежаваше и друг белег на благополучие – корем като на бременен в двадесет и петия месец. Дали защото веригата беше къса или коремът голям, но кръстът не можеше да направи завой и да увисне отпред, а лежеше на корема му като върху табличка. Така можеше да му се любува в цял ръст, винаги когато го погледне. Освен смолисточерна коса падаща на вълни до раменете му, носеше и къси лъскави електриково зелени панталонки, които гравитацията щеше всеки момент да му ги отнеме, понеже те не се крепяха на почти нищо. Ако смятате, че той е впечатляващ това е защото не сте виждали жена му.

Вечеря. Огромният ресторант е пълен с хора. Главатарят влиза, облечен в хавайски костюм на цветя и палми. Стъпва тежко, обут с чорапи в кожени сандали, а до него гордо крачи жена му. Всички спират да се хранят (някои и да дишат), не можем да откъснем поглед. Майка ми е застинала с отворена уста и набучен на вилица домат. Всички сме като в приказката „Замръзналото кралство“. Двойката напълно осъзнава вниманието, което предизвиква и се наслаждава на всеки миг. Тя е с тъмно розов кринолин, който изискано се влачи по пода. Десенът е на разноцветни божури в естествени размери. Дълбокото деколте, едва се вижда под накитите от чисто злато. Талията е подчертана от широка панделка, вързана на фльонга на кръста. Косата е силно топирана в обемна прическа, в която са кацнали две големи небесносини пеперуди…

Очите ми пресъхнаха от страх да не мигна и да загубя образа. Погледнах майка ми, за подкрепа. Тя без да откъсва поглед, наклони леко глава към мен.
— Виж я, дефилира. Трябва да се мисли за Клаудия Кардинале…
— А? А той?
— Знам ли… Марлон Брандо?
— Не смей да правиш тия сравнения! — бях в пълен потрес. Почувствах се омерзително, облечена неглиже в отпускарските си дрехи. Та това е вечеря, в ресторант съм и то в чужбина. Срамота!

В един от следващите дни, по време на обяда имах късмета да се окажа в близост до звездната дойка. За обяда не бяха така официални. Дълга блок маса отрупана с купища вкусотии. Пред тава с печени зелени и червени чушки в доматен сос съм. Слагам си последните две червени чушки, остават зелените. Минавам напред към нещо с патладжани и я чувам да казва зад мен.
— Уф… Предполагам червенити чушки!
— К'во? — пита набожният главатар.
— Предполагах червенити чушки биеее…
Майната му на възпитанието! Обърнах се назад. Трябваше да разбера, как може да се предполагат чушки!
— Извинете, казахте нещо за чушките… нещо, че ги предполагате… май. Аз взех последните две… Това ли е проблемът?
— А? — тя.
— Ъ? — той.
— О! За чушките питам, казахте, че предполагате червени…
Той към нея:
 — Предпочиташ ма, предпочиташ са казва!
— Е, да бе, да! С тва „П“ се обърках.
— Оу! Ами да! Предпо…, предпо… и двете думи са направо еднакви, как да не се обърка човек! Читам…, лагам… Това пък как да се запомни, като нищо не значи?!
Хвръкна ми шапката дето я нямах. Изнизах се.

Басейн, около него шезлонги. Хората отмарят, пият коктейлчета, плуват. Мургавата българска група лежи на шезлонги по бански и синджири да събира тен. Говорят на смесица от български ала Джурасик парк, с тук таме „хафте“ и по-често „халяс“. Децата ги заплашват с „маро“, а като поискат нещо е „ нанайси“. Единия на прасеца си има татуировка на решетка, под която пише кога е влязъл и кога е излязъл от затвора. До него майка държи за ръката пет-шест годишно дете, а с другата го маже обилно с наситено синьо детско мляко против изгаряне. То пищи и се опитва да и се отскубне. Аз вървя към басейна и точно когато ги подминавам чувам тя да му се кара.  
— Т'ва не е рентабилно бе!
What?! Щях да се разчекна на мокрите плочки опитвайки се да спра и да се обърна едновременно. Какво по дяволите можеше да е нерентабилно в тази ситуация?! Детето квичи и се дърпа, а тя го надвиква с „не йе рентабилно беее!“ Така омазано явно е било доста хлъзгаво, защото го изпусна, а то отскубвайки се залитна и блъсна една от масичките около басейна с напитките на хората. Е, това вече не беше рентабилно! В момента, в който осъзнах, че и в техните и в моя паспорт пише едно и също гражданство се потресох. Като ме попиташе някой от къде съм казвах „от София“

Бях слушала различни неща за турците. От много хубави до много лоши. Моите впечатления от тези хора са крайно положителни. Наблюденията от краткия ми престой са, че това са едни изключително честни, възпитани, човечни, добронамерени и трудолюбиви хора. Мисля, че си отговорих на въпроса защо толкова много турци, а не други работят в Германия. Поради религиозни или културологични причини не знам, но притежават чест, достойнство и много ясно съзнание, за това, кое е правилно и кое грешно. Не се случи някой да ни упъти в грешна посока, да ни излъже, окраде или прецака по какъвто и да било начин понеже сме „тъпи туристи“. Напротив, навсякъде срещах усмихнати и любезни хора, който искаха да ни почерпят с някаква местна храна и такива, които си заключваха дюкяните, за да вървят две пресечки с нас до някаква забележителност понеже не знаеха достатъчно добре английски, за да ни упътят. Не чух някой да ругае или да прояви неуважение към жена. Тези хора се държат подчертано почтително към възрастните и уважават жените си. Моя приятелка, която от години посещава Турция казала веднъж на свой приятел турчин.
— Всички сме слушали, че тук по пазарите и улиците жените ги щипете и подплясквате по дупетата. Как може за толкова години никой да ме е ощипал до сега?!
— Виж, ако много настояваш и това ще те направи щастлива ще те ощипя, но нямам представа защо смятате, че правим подобни неща.

Хотелският комплекс, в който отседнахме всичко беше „под конец“ и се движеше „под часовник“. Не знам каква им е организацията, но работи перфектно. Във всички звена, като аниматори, поддръжка на басейна, в кухнята, баровете, рецепцията работеха много млади усмихнати хора. Беше истинско удоволствие да ги гледам как вършат всичко със старание и ентусиазъм.

Закуска от 8-10 около 12 часа се пекат „пидета“ това са нещо като пици калцоне с месо, кашкавал, подправки. Обядът е от 12 до 14 часа, безкрайни блок маси с „от пиле мляко“. А десертите им… не искам да си спомням, че ще се удавя в слюнка. Някъде към 16 часа идва време за разни следобедни закуски, за да издържат гладните туристи до 18 часа когато е вечерята. Ако някой прегладнее към полунощ има супа. На фона на всичко това кафе, чай, безалкохолно, алкохол и бира са на корем. Ихаааа… Рай за всички, които са отишли на гастро-алкохолен туризъм. Може по време на цялата почивка да не се изтрезнява. Настана състезание по надпиване и надяждане. И не мисля, че само нашенци си пълнеха чинии, които не могат да изядат. По време на аванта националност няма. Имаше хора, които не отидоха да разгледат града, понеже „Е к'во па да му гледам на гоя град?! Град като град.“ или „Пак ли фанахте да биете крак у тая жега бе? Ейй умора немате.“ До плажа не отидоха, понеже „Ние море си имаме“ Спрях да казвам, че съм и от София.

След всички преживени трудности и несгоди, ние оцелелите от жълтия рейс така се сближихме, че се превърнахме в едно голямо българско семейство на почивка в Кушадасъ. Ако майка ми си завъртеше главата на ляво и после надясно, веднага някой близкостоящ й казваше, че аз съм се качила на бара за кафе, а внука й се е прибрал в стаята преди малко. Предположих, че заради разрешаването на сложните ситуации по време на пътуването се радвахме на това засилено внимание. Майка ми е една такава общителна, любезна, намира общ език с всеки и все е готова да услужи.
Имаше един човечец, който ще го нарека Ганчо. Той пътуваше с група хора, които му бяха роднини. Майка ми се опита да ми разясни, кой на кого какъв е. Абсолютно не можех да ги запомня и не ме интересуваха роднинските им връзки. Тази е майка на онзи, пък той е със сестра си и зет си и някакви свекърви, шури, шуранайки…
— Виж, моля те не ме затормозявай, на почивка съм! Аз имената им не запомних, ти някакви страшни сложнотии ми говориш.
— Нина, как може, млад човек си?! И не е възпитано така да не можеш да се обърнеш към човeк по име.
— Познавам ги по физиономия и винаги кимвам за поздрав. След няколко дни няма да ги видя повече, не ме тормози!
Всички бяха подчертано любезни и някак заинтригувани от нас, но този човек Ганьо, направо ни обгрижваше. Един път маса ще ни запази, друг път от любимите ни десерти ще донесе. Не помня защо, но предлагаше да отиде да донесе кромит лук на шайби от салатите, за да може майка ми да си го сложи в чорапите и през нощта да спи с него. Лавандулов спирт й носи за някаква болежка, абе много мил човек! Поредният път, в който ни беше запазил маса при себе си, стана да си вземе някаква храна и докато го нямаше казах на майка ми.
— Виж сега… тука работата много сериозна взе да става… Тоз Ганьо май те е харесал.
— Аууу Нина, как можа?! Какви глупости говориш! Човекът просто е възпитан и любезен.
— Не ми ги разправяй тия на мене. Тая грижовност не ще да е от любезност.
— Абе Нина, как може въобще през акъла да ти минават такива мисли!
— Хо-хо-хо уреди се ти госпожа. Направо екстра!
Много ми беше забавно, защото Ганьо и майка ми бяха като от различен биологичен вид. Тя се засягаше от шегите ми, от което ми ставаше още по–забавно.
— Добре де, харесал те е човекът, какво толкова? Забранено ли е? Виж как те наобикаля и ти отгатва желанията. Старателен е и е запомнил, моята вода с лед, твоята без… хи-хи-хи. Млъкнах, защото Ганчо дойде и седна. Тъкмо си дъвчехме първата хапка и Ганчо каза:
— Еййй никога не знае човек, ни-ко-га! Ама много се радвам, че се запознахме!
— Аз се усмихнах и я погледнах многозначително, тя ми отвърна с унищожителен поглед и казва на Ганчо:
— Да така е… И на нас ни е приятно, че се запознахме.
— Аз никога не съм очаквал, че сте толкова приятни, интелигенти и въобще толкова свестни хора!
— О, благодаря, че мислиш така за нас. „Много мило“ — казвам аз, понеже не знам какво друго да кажа. Ганчо е някак превъзбуден, сякаш някакво откритие е направил и тръпне от нетърпение да ни го сподели.
— Въобще не съм вервал! Хич не ви мислех за такива!
— Така ли и за какви ни мислеше? — го питам. Очаквах да каже надути, важни, с вирнати носове, пък ние не сме се оказали такива.
— Абеее нищо не знаете вие… Нищооо… През к'ви перипетии минах…
— За какво говориш? — попита майка ми
— Абе отивам аз нещо до туристическата агенция и съвсем случайно ми попадна списъка с имената на хората у нашия рейс и се загледах и гледам две арабски имена!
— И какво? — питам аз.
— И като се уплаших, викам леле ужас! Е са си @@@ майката! Тея щом пътуват двете са нек'ви терориски и ше ни 'фърлат 'сички у въздуха с некоя бомба!
Аз щях да си изпусна вилицата, а майка ми беше втрещена, абсолютно не можеше да повярва на ушите си. То не че аз можех.
— И… как-во?! — не издържах аз.
— Ми как какво?! Викам им връщайте ми парите, аз у тоя рейс нема да се качим! Голем скандал направих, ама ония викат нема нищо да ти връщаме! И стана много лошо. Обадих се аз на родата и им викам така и така видех списъка и в рейса има две с арабски имена и викам тия са само терориски и ше ни затрият сичките, как сме целата рода у един рейс. Мани, бегай ужас! И те като се подплашиха и отидохме у фирмата да ни връщат парите или да ни слагат у друг рейс. Те па 'зеха да ни успокяват, че са ви виждали, че сте нормални модерни жени, па и интелигиентни сте били. С деца пътувате, немало страшно.

Ганьо след като разказа за перипетиите си, за това как са си прежалили живота понеже няма да им върнат парите и страховете си, че цялата му рода ще измре в автобус взривен от двете жени с едно и също арабско име ни сподели и радостта си, че ние сме се оказали толкова готини! Майка ми беше станала морава, а аз обмислях дали да му навра лицето в чинията или да използвам вилицата. Запитах се това неизтрезняващо човекоподобно, на което му обикаляха винарки около главата денонощно  дали осъзнаваше какво говори или мозъкyt отдавна му е станал на пихтия от алкохола.
Някой го извика и той очевидно много щастлив, че е жив и че сме много готини каза:
— Аз ше бегам, ше се видим довечера на вечеря, ше запаза маса — и тръгна. 
Ние останахме да се гледаме с почуда. След пет минути аз вече се заливах от смях, а майка ми разсъждаваше върху възможността да се е шегувал, но да не му се е получила добре шегата.
— Лелее аз мислех, че те е харесал и за това се върти около тебе, а той е искал да те наблюдава понеже си терористка! Да те държи под око да не го взривиш хо-хо-хо!
— Не може да бъде! Ама как е възможно?
— Я не ми се прави! Терористка такава, бомбаджийка!
— Божеее… Боже!
— Не споменавай името господне без причина!
— Акълът ми не го побира…
— Хората имат необятни мозъци, а ти в твоя нищо не побираш…
— Ако не бяхме заедно щях да си помисля, че по-скоро аз нещо не съм разбрала, отколкото да повярвам на това, което чух.
— Да ти кажа право… че тоя е малоумен разбирам, но да се вържат всички… това и на мен ми идва в повече.

По време на вечерята ми хрумна идея. Изтичах до стаята. Направих топка от хартия, увих я в станиола от големия си шоколад, забучих вътре връзката на едната ми гуменка и я оставих малко да стърчи. Стана бомба за чудо и приказ. Лъскава, с фитил, като истинска. Аз имам добро сърце. Не обичам да разочаровам хората и да им разбивам очакванията. Кой знае колко време са си представяли как ги взривявам, а те се разхвърчат. Какво по-хубаво от това да умреш по време на вечеря с роднини? Коя съм аз, че да ги разочаровам...?!

Превод: Знаеш ли това? Фъстъците се използват за направата на динамит.
Снимка: Личен архив.