Тази вечер си мисля за хората, които са в живота ни. Тези, които идват, стоят и си отиват, другите, които се позаседяват и онези, които остават с нас въпреки всичко.

Един поглед време

Тази вечер си мисля за хората, които са в живота ни. Тези, които идват, стоят и си отиват, другите, които се позаседяват и онези, които остават с нас въпреки всичко. Не знам има ли минали и бъдещи животи, дори не знам има ли настоящ или всичко е сън. Но вече знам, че няма случайни срещи, случайни интереси, още по-малко случайни хора, които идват в живота ни. Независимо ние как ги възприемаме, те не са безсмислени и винаги носят заслужени подаръци.

Сеячите. 
Те са многобройни. Появяват се сякаш от нищото, завързва се някакво псевдо приятелство на основата на хоби, интерес или някакво съмишлие. Разказват ни своите истории и насочват мислите ни в определена посока. Когато си изпълнят предназначението, отношенията ни се разпадат и всеки си тръгва по пътя. Не ни липсват. Дали сме си нещо неосъзнато, от което сме имали нужда и няма причина да оставаме в контакт. Нито те, нито ние вече сме същите, обогатили сме се с нова информация, емоция, гледна точка. Семето в нас расте и ни отвежда в библиотеката, университета, чужбина, където ще срещнем други сеячи.

Малките тирани.
Те са малобройни. Идват с мисия да ни преподадат конкретен урок, да ни накарат да си вземем изпита и си тръгват. Може да са добронамерени и страдащи, предрешени като приятели, може да са неприятни злосторници и подтисници, маскирани като шефове, колеги или други задници. Често идват като даскали по математика или химия, за да ни образуват с много мъка липсваща гънка в мозъка по този предмет. Не ги понасяме, но няма как да се отървем лесно. Знаем, че ни носят дар и хем ги мразим, хем не искаме да си тръгнем с празни ръце. От един малък тиранин можем да избягаме, но на негово място веднага идва друг. Само си губим времето да сменяме училището, работата, професията, квартала. Вървим по конспекта с различна скорост, но всички уроци трябва да се научат и изпити да се вземат. Училището си е училище, можем да повтаряме класа, да си взимаме извинителни бележки, но това не променя нищо.

Големите тирани.
Те идват, за да ни преподадат изключително трудни и болезнени уроци. В тези отношения винаги има двоен капан. И ние, и те сме залостени. Никой нормален човек не би искал доброволно да страда и с тях винаги сме или омотани във веригите на роднинските отношения, от които няма мърдане, или ни спохожда "голямата любов" и си раждаме деца, или е някаква друга ситуация, в която сме заклещени. Така зазидани отвътре прекарваме дълги години, общувайки болезнено чрез травмите си. Единственият отвор, през който се вижда небето е малък процеп високо на тавана, а в това време ние сме ларви. Дарът, който носят, трябва да се заслужи с цената на живота. Ултиматумът е: Стани пеперуда и излети или умри!

Светилниците.
Тези странни същества не се срещат често. Свикнали сме да преценяваме хората, които срещаме и да общуваме внимателно, за да избегнем недоразуменията. Въпреки това все се чудим, кой какво е искал да каже, защо го е казал с този тон, вложил ли е сарказъм. Праща ли ни на майната си или е искрен? Извиняваме се, караме се, разделяме се, обясняваме се, събираме се, доизясняваме се, надговаряме се, отегчаваме се, изморяваме се. Думите на светилника са като вода, когато ти си гъба. Общуването е на език, който не се нуждае да бъде говорен. Той отива в сърцето, а не в главата. В тяхно присъствие можем да плачем. Те ни лекуват и ни дават сила. Техните дарове изглеждат незаслужени. Не ни притискат, не ни критикуват и винаги са на наша страна. Срещнала съм няколко от тях. Усещането е, като старец да стане дете и отново да е в прегръдката на майка си. Разтапяш се от радост, че си се върнал у дома, където безусловно те обичат. Разпознавам ги по погледа. Само светилник е способен да ми разкаже невъобразимо много неща за един поглед време. Те остават до нас завинаги, независимо от обстоятелствата. Това са истинските ни приятели, за които ние също сме светилници.