Аз винаги съм го харесвала. Не знам дали това за него има някакво значение, но аз определено съм от почитателките му.

Истории с Архангел Михаил

Църквата днес празнува безплътните Божии войнства и в частност Архангел Михаил.

Аз да си призная винаги съм го харесвала. Не знам дали това за него има някакво значение, но аз определено съм от почитателките му. Това могъщо и силно същество с огромни яки крила, остър меч и решителен поглед винаги са ми вдъхвали спокойствие и усещане за закрила. Иконописците го рисуват с красиво младежко лице, вероятно заради присъщата му добрина към човеците, обаче като се попрочете малко повечко за него, става ясно, че хич не е добре да го нервираш.

Пролетта с група приятели бяхме при него на гости в манастира му на о.Тасос. Това е женски манастир заобиколен от неземно красиви гледки. Всъщност аз манастир около който не прелива от красота още не съм видяла.

Та за манастира на Архангел Михаил мога да разказвам много и все хубави неща. Монахините след сутрешната служба ни нахраниха с най-вкусните, прясно овче сирене, домашни яйца, топли дъхави курабийки, всякакъв локум и димящо кафе. Ще ви сложа по-надолу снимки да се олигавите. В манастира се намира чудотворната икона на Архангел Михаил, част от гвоздея, пробил дясната ръка на Христос и още много редки и ценни реликви.

Преди да ви разправям за моите случки от това място, ще опитам накратко да ви разкажа малко от история на манастира. Преди повече от 900г на о.Тасос живял един свят човек, който се казвал Лука. Единственото, което искал този отшелник било да бъде оставен на мира и спокойтвие. Обаче човеците нали си ги знаем какви са, няма отърване от тях като надушат, че някъде може да намерят полза, само му досаждали. Шегувам се, не ги обвинявам хората, разбирам ги. Всички сме привлечени от духовно чисти хора и искаме да прекарваме повече време в тяхната компания и да се отъркаме в тяхната духовност, баре някак се заразим от нея. Гледаш го, бос, гол, яде корени, спи по пещерите, не го е страх ни от студ, ни от пек, ни от самота и диви животни, а ти говори благо и с любов. Парче хляб ако има, иска да ти го даде и на всичко отгоре е щастлив и усмихнат. Е, как да не го преследваш? Това нормално ли е?! Спиш в пухени завивки, ядеш котлети от венецуелско прасе без холестерол, а живота ти кисел, та прокиснал. Разсеях се, връщам се към историята.

Свети Лука търсейки усамотение стигнал до една пещера, наречена „Дълбоката река“. Харесал я, била недостъпна на диво и недружелюбно място. Там върху стръмните скали живял седемнайсет години. Един ден като се молил, видял Архангел Михаил, който му казал „Мир на тебе“. Стареца така се изплашил, че паднал по очи и започнал още по-усилено да се моли. За десетките години отчелнически живот, той толкова пъти бил изкушаван, че и сега помисли, че това е дяволско видение. Няма да ви разказвам нататък разговора им, но накрая Архангел Михаил ударил с жезъл един камък и от него бликнала вода и му казал: „Вземи и пий от тази вода и не се бой отсега нататък за дяволските видения, а издигни мой храм, където хората ще се обогатяват духовно и ще изцеряват телесните си болести.“

Не знам за вас, обаче аз се поразих ей тук, на това място, защото този немощен старец, колкото и с каквото е могъл наистина е построил църквичка в името на Архистратиг Михаил. Постепенно новината за аязмото на Архангел Михаил се разпространявала все по-далеч. Хора от различни краища на света идвали и получавали изцерение според Божията воля. Минали години, Свети Лука преминал от този свят, неговият ученик Ксенофонт не могъл сам да се справя с отчелническия живот и отишъл в манастира Филотей на Света Гора. Годините продължавали да минават и дошъл деня някъде през 1453г, в който турците завладяли Константинопол, а след него и цялата Византийска империя паднала. Настанали тежки и мракобесни времена, но въпреки това вярващите с вяра не спирали да ходят на аязмото на Архангел Михаил и да получават изцерения. Това очевидно дразнело турците от дълго време и един ден трима от тях дошли по море, изкачили се по скалите и единия от тях осквернил извора на Аязмото, който течал от толкова години в храма. 

Мълния незабавно го поразила и той паднал мъртъв върху плочите, останалите побягнали, но излязла морска буря и ги направила на трески със все корабчето им. На другия ден някой си отец Димитриос дошъл в църквичката с няколко болни и какво да види, Аязмото пресъхнало, а на плочника лежи мъртъв турчин. Казват, че страх и голяма мъка обзело всички. През нощта Архангел Михаил се явил и казал следното: „Върви в храма ми, извади навън и изхвърли надалеч това нечисто тяло, вземи болните и слез долу при прибоя на морето. В която пещера видиш светлина, влезте. Болните да се изкъпят и така ще се излекуват“ Свещеникът направил каквото му казал Архангел Михаил. Малката пещера в която блещукала светлина била толкова тясна, че я нарекли „гонатес“, което значи на колене.

Така, ето ме и мен. В манастира съм, възхитена съм от всичко. Цял автобус хора сме. Една малобройна групичка започна да се подготвя за слизане по стръмните скали до прибоя, където е Аязмото на Архангел Михаил. Аз съм се запознала с литературата и не мисля, че съм толкова добре подготвена физически, да се правя на дива коза по камъните, нито психически съм готова да си счупя врата я някоя пропаст. Има книга за това място и в нея пише: „Слизането от манастира до пещерата със светия извор е много трудно и тежко, така че тези, които искат да идат там, трябва да са много упорити, търпеливи и смирени“ От трите нужни ми качества, притежавам само първото, с останалите две съм в краен дефицит, а и до мен една жена каза, че е гледала с Google Earth и ѝ се е изправила всичката коса. Хората твърдо решили да ходят безмълвно се приготвяха, а аз трескаво се мятах между желанието да отида и нежеланието баш днес да се пребия. Около мен чувах все повече гласове „против“ и разкази как това е нечовешки трудно и тъкмо в мига, в който везната се наклони към „я си стой на задните части“ от нищото изникна едно 80 годишно нахилено бабе. Беше дребно, пълничко и изглеждаше сякаш от компанията на „Маншон, Полуобувка и Мъжеста Брада“. Хвана ме под мишница и с по детски грейнали очи ми каза „Хайде“.

Заекнах.Чух се да изричам някакви междуметия, възклицания и по едно време си взех въздух.
– Не ми казвайте, че говорите сериозно?! Никъде няма да ходите! Не, може да отидете до там, камо ли да се върнете! Това е безумие, абсурдно, как въобще си го представяте….? "Само „да умреш по пътя ли искаш?“ не я попитах.

Бабето, грам не ми се върза и каза: „Бог ме е довел до тука, спокойно, Той няма да ме остави“. Е, то бива вяра, бива, ама това лудост ми се видя направо. За пръв път я виждах в живота си, не знаех дали не си е мръднала от преди. Все едно моята баба Бог да я прости, да хукне да се катери по скалите като планинска коза… Не ме питайте, изведнъж се озовах в дружинката на планинските кози и козли.

Заслизахме бавно на зиг заг от върха на скалата, където се намираше манастира към морето. Денивелацията беше такава, че докато слизаш усещаш как ноктите ще пробият върха на маратоните ти или по-лошо забиват се навътре откъдето тръгват да растат.

Слизахме, някакво време и се оказахме на нещо като вертикална пътека. От едната страна стена от пръст и камъни, от другата нищото. Това сам човек не знам как го минава. Понеже бяхме група един як мъж някак се беше вкопал в средата на това отвесно пътче и поемаше хората, които друг мъж му подаваше. Помагаше им да минат покрай него и ги оставяше да скочат на земята. Тъкмо се приземих, погледнах нагоре и за моя голяма изненада се чух да пищя с цяло гърло „Нееееее….!!!“ Той беше с разперени встрани ръце, тялото му беше под ъгъл от 45 градуса и летеше в пропастта.

Аз, Архангел Михаил да го спасява не го видях, нито друго небесно същество видях да го хваща. Според моя скромен опит и законите на физиката този човек не падаше, а си беше паднал, само му трябваха около две секунди да се счупи в камъните. Странно е да виждаш в изпълнение „причинно следствения закон“, който гласи:„Ако човешко същество без крила е във въздуха и се носи с към твърдата земя, то вече е умряло, но това ще стане факт след малко“.
Изпитал човека силна болка в кръста, крака му „изпуснал“ и сетил, че пада. Жив и здрав си е и сега той, не знам как, но не умря, някой, някак си го хванаха. След тази адреналинова случка, бях сигурна, че решението ми да тръгна на този козарски поход е много грешно. Най-после по едно време след подхлъзвания, охлузвания, жега, пот и счупени нокти слязохме при водата. С радост и нетърпение в гласа попитах къде е Аязмото. Пътя наистина беше неприятен и някъде тук трябваше да е пещерата. Едни хора от групата ме погледнаха сякаш съм си загубила ума. 
– Пещерата с Аязмото е на часове път от тук по скалите.Ние току-що стъпихме на пътя за Аязмото.
– Моляяя??? Какво значи часове, колко са тия часове?
– Зависи от катеренето, но със стегнато придвижване три-четири часа.

Идеше ми да се ритам отзад много пъти. Групата се беше разпокъсала на по-малки и ако исках да оцелея щеше да е добре да веднага да побързам и да се присъединя към най-близката. Изкатерването на дву-три метрови камъни или слизането от тях е невъзможно, ако някой не ти помага. Този спорт ми се видя най-интензивния, който познавам. Кардио, силови, акробатика, скокове дължина, набирания, клекове, разтягане, драскане по камъни, абе всичко. По едно време се появиха някакви хора с лодки, които се придвижваха с нас успоредно по море. Дремеха си в лодките и ни зяпаха, някои си пушеха, други ни помахваха, а на мен пулса ми думкаше в главата и лицето ми беше с цвят на патладжан. Настанили се удобно и си почиват, а аз вися от някакви каманаци и се провирам в цепнатини. Пирати ли са, саирджии ли или някакви спасителни екипи да ни спасяват, ако някой литне надолу.

Аз за себе си мога да кажа, че това отиване до Аязмото на Архангел Михаил е едно от много трудните неща, които съм правила. Определено нямаше да издържа физически без помощта на хората около мен.

Стигнахме. Човек изпитва голямо облекчение и радост като стигне. Входа на пещерата беше много тесен. Една огромна каменна плоча отгоре и друга отдолу създаваха хоризонтален процеп, през който да се провреш. Не, на колене не можеше да се влезе. Единствения начин е да се пълзи по корем между двете плочи докато се стигне до водата. Аз не съм от онези с високочестотните вибрации, дето усещат разни енергии и чакрите им се връткат безупречно и синхронно в правилните цветове. Бях изтощена и ушите ми бучаха.Трябваше ми някакво време да се нормализира дишането ми и очите да свикнат с тъмнината. Какво да ви кажа, вътре се почувстрах много добре. Не само красиво, да много е красиво, но и тихо и спокойно и уютно. Не искаш да си отидеш, а да останеш. Всички пихме вода и си наляхме за вкъщи, а и за хората от автобуса напълнихме шишетата, които ни бяха дали. Благодарихме, помолихме се, поседяхме и тръгнахме обратно, защото много дълъг и тежък път ни чакаше. 

Тревожех се за връщането още докато отивах. Имаше процепи, през които едва минах, на косъм не падах или едва се изкатервах. Всичките ми мускули трепереха и крампираха още на отиване. Страх ме беше да си мисля, как още по-уморена ще успея да се върна по същия път, та и да изкача онзи почти вертикален път до върха на скалата, където е манастира. За огромна моя изненада се оказа, че имам крила. Архангел Михаил ме носеше на крилата си. ха-ха-ха не, бе хорааа, шегувам се. Не знам откъде се взе тази енергия у мен, обаче скачах по камъните като дива коза през целия път на връщане. Една жена викна: „Нина, моля те води ти, че така жизнерадостно подскачаш по пътя, та всичко изглежда лесно и окуражаваш“. 

Еми това е хора! Честит празник на Архангел Михаил. Имам още от водата и не е мръднала, все едно сега съм я гребнала от Аязмото Му.

Манастир Архангел Михаил, о. Тасос

Манастир Архангел Михаил, о. Тасос

Манастир Архангел Михаил, о. Тасос

Слизаме от манастира към морето.

Прекрасната закуска, с която монахините ни нахраниха.

Част от леките участъци където не ми трябват и двете ръце и мога да си позволя да си извадя телефона.

Катериме се малко ние тука...

Тука си почиваме. Мързелуваме направо.

Така се влиза и излиза в аязмото. Незнам защо се казва, че е на колене.

 Опитвам се да изпълзя, на заден ход май.

На входа.

Умора.