Едно ранно лято Дерзо се беше престарал с мацките и ми натресе четири броя, 30 дневни скимтящи и вечно гладни космати топки, които пъплеха денонощно и пишкаха, където им скимне. Едно от тях ми беше особено любимо, нарекох го Норд.

Норд

Днес ще разкажа за Норд. Той е четирикрак, космат приятел, син на моя Дерзо, което значи, че ми е нещо като внук. Била съм 15-16 годишна, когато за първи път станах баба. Дерзо беше красив и интелигиентен представител на породата немска овчарка. Мацките или по–скоро кучките много си падаха по него и за разлика от нас хората, той вместо да си избере една единствена Дулсинея и да се задоми, предпочете да остане необвързан. Така два пъти годишно се оказвах горда баба на палаво куче. А той като повечето родители, вместо да си го гледа предпочиташе да го тръсне на ръцете на някой друг да се занимава с него.

Чичо ми много искаше кученце от Дерзо. Все ме караше да му разказвам какви нови неща сме постигнали в обучението по системата „Schutz hund“ и колкото повече време минаваше толкова в по–запален кучкар се превръщаше. Едно ранно лято Дерзо се беше престарал с мацките и ми натресе четири броя, трийсет дневни скимтящи и вечно гладни космати топки, които пъплеха денонощно и пишкаха, където им скимне. Едно от тях ми беше особено любимо, нарекох го Норд. 

През осемдесетте години много малко хора гледаха кучета. Собствениците на кучета от големите породи в София почти се познавахме. Тренирахме на колодрума в Борисовата градина три пъти седмично. Клубът ни се казваше „Пионер“ и кучетата ни бяха предимно от големите породите: немска овчарка, ризен шнауцер, доберман и рядко ротвайлер. Всички бяхме запалени, с правилно отношение към кучетата и тренирахме всеотдайно по системата „Schutz hund“.

За щастие винаги съм имала добри кандидат стопани, които чакаха с месеци, а понякога и повече, за да вземат точно от този баща и майка кученце. За мен тогава, а и сега беше абсолютно недопустимо мое кученце да попадне при неподходящи хора. Кандидат стопаните минаваха различни кръгове на проверка и много отпадаха. Сега има курсове за родители, а тогава карахме бъдещите собственици на бебета да идват на тренировките ни макар да нямат куче, за да се учат и участват. Винаги се чувствах особено щастлива, когато успявах да откажа някой не само да си вземе куче от мен, а въобще да има каквото и да било. Понеже да има куче човек е голяма отговорност, исках да съм възможно най–сигурна, че това не е емоционално решение, а сериозен и устойчив във времето рационален избор.

Веднъж една приятелка присъствайки на регулярна среща с кандидат стопани след това ми каза:
„ Като те слушам какви небивалици говориш, тия хора няма да посмеят и мида да си вземат за домашен любимец, камо ли куче!“ и беше права. 
Имаше шанс да са правилните хора, ако не се огънеха пред ужасиите, които им говорех:
— Кучетата са мръсни животни! Смърдят ужасно, а като им е мокра козината направо е нетърпимо!
— Обожават да се въргалят в мърша, конски фъшкии и всякакви други гадости, понеже така си прикриват миризмата на хищник, за да не може плячката да ги подуши.
— Лягат в кални локви, копаят дупки, видят ли вода се накисват в нея и ако е отходна я предпочитат.
— Цялата ти къща ще е целогодишно в косми. Трябва да свикнеш с идеята, че сутрн ще си намираш косми в кафето. Дрехите ти ще са космати.
— Представи си, че навън е —15С, а ти си с висока температура и гастро вирус, обаче трябва да излезнеш на разходка вместо да си лежиш, дебело завит в леглото с чайче.
— На тези кучета, за да се развият правилно им трябват минимум четири часа на ден, да са навън, да тичат, да тренират и ти трябва да си заедно с тях. Смяташ ли, че можеш?
— Ако ти дам кученце, за първите шест месеца ще пишка и ще ака по цялата ти къща, ще се събуждаш сред локви и ако си тръгнал към тоалетната и не си гледаш в краката може да настъпиш някоя „мина“, да се разчекнеш и да останеш инвалид за цял живот!  
— Кучето докато порасне ще ти изяде всички мебели, ще прегризе всеки кабел, който види, а за обувки и чехли забрави — ще са на дребни парченца веднага щом отидеш на работа. На един приятел кучето му изгриза ъглите на стените и изкопа дупка до тухла. 
— Няма да можеш да ходиш вече на почивка в хотели и където и да си на почивка, трябва да го водиш със себе си.
—Кучетата са хущници, трябва да го храниш с месо, а не с хляб! Това не е прасе да ти яде остатъците от чинията. Можеш ли да си позволиш да отделяш тези пари всеки ден и така 13-15 години? 
— Това е голямо куче и ако не го възпиташ добре, няма да спре като му кажеш, ще пресече улицата и ще го прегази кола. Ако не ти се подчинява може да прегризе гръкляна на някое невинно детенце на площадката или да му откъсне ръчичката, а ти ще си прекараш живота в затвора! И така нататък и така нататък. Имах огромна торба с безкрайно много страхотии. 

Ако дадях кученце исках задължитено да имам контакт и информация какво се случва с него. С времето станахме близки с много от стопаните и те не пропускаха да ме уведомяват, че ето и днес кучето им не е донесло детска ръчичка, нито краченце в устата си.  

От малка, като ми хрумне някоя добра идея бързам да я осъществя. Едната такава веднъж ми се загнезди в главата, а именно да дам на любимият ми чичо — кученцето Норд. Всичко щеше да е много просто, ако той живееше в България, обаче той живееше в Швейцария. По време на ваканциите си често му гостувах и бях забелязала, че жена му Мариза, не беше против, но и не припадаше от възторг по идеята да си имат куче. Той знаеше каквото трябва и аз бях преценила, че ще се справи и с кучето и с жена си. Аз трябваше да стигна с Норд до Цюрих без никой да разбере, защото всичко трябваше да е изненада. Колкото повече обмислях идеята си, толкова по–добра и възможна ми се струваше. Какво пък толкова сложно може да има в това да пренеса нелегално куче?!Разбира се, че не казах на нашите – само щяха да се опитват да ме разубеждават и да ми прецакат целия план! Вече го бях решила и не исках никой да ми се пречка.

Планът беше прост и гениален. Не можеше да се провали по никой начин! Та: давам Норд за един ден при приятел, а казвам, че съм го продала. И без друго беше ясно, че не мога да тръгна за Швейцария и да оставя четитри кучета бебета на нашите. Преди това според теглото му ще съм взела от ветеринаря необходимите таблетки, които да му дам преди пътуването, за да спи. Слагам го в един сак с твърдо дъно и готово!

Колкото и да ви звучи странно, всичко се движеше по план без никакви произшествия. Нашите ме закараха на летището, последваха стандартните „Айде чао, да си прекараш хубаво и т.н.“ Минах си съвсем спокойно през паспорт контрола, Норд си спинкаше като ангелче без да шукне. Ако ни бяха хванали в България, щяха да ни върнат със сигурност. Самолета излетя, а ние удобно настанили се в него! След три часа щях да имам пак малко напрежение, но половината от плана вече ми беше успешен, а най–страшното преминало. Въздъхнах с дълбоко облекчение, сложих сака на пода между краката си и леко отворих ципа. Норд беше практически незабележим, неподвижно спяща черна космата топка в черен сак. 

Задрямала съм… Събудих се от множество мъжки и женски писъци. Изкарах си акъла! Първата ми мисъл беше, че самолета пада и е настанала паника. На мига скочих от стола и в следващия осъзнах, че съм стъпила върху сака, а той... е празен!

Това диване, да вземе да се събуди, да изпълзи от сака и да тръгне под седалките на хората и да ги хапе с ония малки остри млечни зъбки като игли – кой по сухожилията, кой по панталоните. Хората пищят, ами ще пищат разбира се… Кой да очаква, че както си пътува в самолет, куче ще го яде по краката?! За няколко мига ми се зави свят и ме обля студена пот от ужас, после обаче се окопитих. Та какво можеха да ми направят?! Да ни свалят от самолета ли?

Тръгнах бавно по пътеката, готова да изслушам заплахи за глоби и конско как не е разрешено и как ще ми го конфискуват. Видях Норд да лежи с вирнати четири крака на мокета пред единия изход, докато две стюардеси изпаднали в умиление го чешеха по корема… Ох!… скала ми падна от гърба! Очевидно нямаше да ни изхвърлят с парашут.

Някак информацията за куче на борда стигна бързо до пилотите и те, за моя голяма изненада, наредиха да им го занесат в кабината — и те да го чешат. Кой по дяволите щеше да кара самолета?! За да не смущавал пътниците, те щели да се грижат за него, докато кацнем. И наистина не ми го дадоха, докато не се приземихме. 

Много време изтече от тогава и не помня забърках ли се в някакъв екшън на цюрихското летище или всичко мина гладко и незабележимо. Щом не помня, сигурно не е имало проблеми. Норд имаше паспорт, в който беше записан чичо ми като собственик, ваксини, обезпаразитяване и всичко необходимо, така че при нужда бях готова да показвам документи. Изненадата ми си я биваше! Всички се оказаха много изненадани! Майка ми и баща ми най–вече! Чичо ми едва не получи инфаркт от кеф, а Мариза от нещо друго, но не беше точно от радост. 

Пред малкият Норд, се откриха нови хоризонти: прекрасни поляни с подстригана детелина за наторяване, чудесни кожени мебели за дъвчене и много швейцарски кучки за покоряване. 

Buchs, Zürich, Switzerland.
Снимка: личен архив.

Buchs, Zürich, Switzerland.
Снимка: личен архив.