Започнал моят приятел да събира сеното с вилата и да го трупа на купа. Събирал, трупал, трупал, а купата ставала все по–голяма и по–висока. Понечил да се изправи, че му се схванал кръста и не щеш ли главата му се ударила в небето. Вдигнал ръце, поразместил малко небесни пластове и какво да види – ангелите насядали и ядат кисело мляко. Бил уморен и гладен. Видяли го, поканили го да седне при тях и го нагостили.

Приказка без край

Моят дядо Иван е най-големия разказвач на приказки, когото познавам. Всяка вечер преди да заспя се сгушвах в него и си чаках приказката. Като затворя очи и сега мога да чуя мекия му плътен глас да казва „Тази вечер ще ти разказвам за…”. 

Случвало се е понякога да заспи по средата на историята, тогава го сръчквах с „И какво? Какво стана после?”. Дядо ми имаше невероятната способност да заспи в средата на изречението, да се събуди и да си го продължи. Всъщност това не бяха различни приказки, а една приказка без край. Всяка вечер започваше историята оттам, откъдето миналата вечер сме заспали и разказваше докато заспим отново. Така плавно наставяше историите си, че никога нищо не започваше и не свършваше. Аз спях по средата между мама Нина и дядо Иван на огромната им спалня. По някое време баба ми възкликваше в тъмното: „Абе, Ваньо, как ги измисляш тия работи?!”, на което той отговаряше „Нищо не измислям, всичко си беше точно така. Ти като не знаеш, не се намесвай.”. Тя се изкискваше, аз й изшътквах да не го прекъсва и дядо продължаваше.

— Моя приятел, за който ти разказвах снощи отишъл да коси тревата над селото. Ливадата била огромна, косил, косил, денят започнал да преваля, но работата нямала свършване. Подпрял той дългата дръжка на косата на седлото на магарето малко да си почине, огледал наоколо и почувствал, че се обезкуражава. Докъдето погледът му стигал, един човешки бой трева се виждала. По едно време долетяла една голяма муха, позавъртяла се тя и не щеш ли изведнъж се шмугнала в ухото на магарето. Подплашило се то и хукнало да бяга. Бяга магарето, а косата след него коси ли коси тревата. Така за кратко време цялата ливада била окосена.
— Какво е станало с магарето?
— А, добре си е то, излязло на прашния път, изтъркаляло се в прахта и мухата излетяла от ухото му. Започнал моят приятел да събира сеното с вилата и да го трупа на купа. Събирал, трупал, трупал, а купата ставала все по–голяма и по–висока. Понечил да се изправи, че му се схванал кръста и не щеш ли главата му се ударила в небето. Вдигнал ръце, поразместил малко небесни пластове и какво да види – ангелите насядали и ядат кисело мляко. Бил уморен и гладен. Видяли го, поканили го да седне при тях и го нагостили. Бръкнал си моят приятел в торбичката, която носел през рамо и извадил един самун хляб. Разчупил го по равно и раздал на всички. Хапнали, пийнали и дошло време да си тръгва, погледнал той от небето и видял, че на земята се смрачава. Понечил да започне да слиза, но за зла беда докато той вечерял с ангелите, на земята се била извила буря и отвяла купата със сено.
— Ами сега?! Какво ще прави? – питам аз притеснено.
— Не бой се! – казали му ангелите – Ще те научим как да си оплетеш въже от брадата ти.
— Дядо, тоя твой приятел как ще има такава дълга брада, та чак от небето да слезе по нея?
— На небето и на земята времето тече по различен начин. Той си мислил, че само е вечерял с ангелите няколко часа на небето, но на земята било минало много време, затова брадата му била станала наистина дълга.
— Аха, добре. И после?
— Научили го те как да направи въже от брадата си и по живо по здраво го изпратили да си ходи. Завързал той здраво въжето за една колона, провесил го през дупката в небето, от която бил дошъл и започнал да слиза. Слизал, слизал, край нямало това слизане. Гледа, земята е далече и понеже нямал повече сили, решил да пренощува на въжето.
— Как така ще заспи, докато се държи за въжето, нали ще се изпусне и ще падне?
— Ааа, няма да падне. Не е толкова глупав тоя мой приятел. Направил си як възел на въжето и тогава задрямал. По едно време се събудил разтреперан, понеже бил задухал студен северен вятър. Бръкнал си в джоба и от торбичката извадил кремък и малко прахан. Нали помниш онази гъба дето я сушихме и после удряхме с два бели камъка, за да стане искра и да запалим огън?
— Да, да помня и?
— Еми какво? Решил да си накладе огън там на възела, за да се постопли. Затоплил се... иии... пак се унесъл. Хъррррр…
— Ооо, не! Не заспивай точно сега!
— Не съм заспал!
— Хъркаше, как да не си заспал?!
— Не хъркам аз, а ти показвам как моя приятел е заспал и хърка! Стана късно, хайде утре ще продължим.
— Неее, моля те, само още 5 минутки, моля те.
— Добре... и после заспиваме. През нощта да вземе една искра от огъня за подпали въжето...
— Лелее ужас! И какво?!
— Прогорило се въжето и започнал да пада. Падал три дни и три нощи. Ставало ден и после ставало нощ, няколко пъти.
— Е, той е тежък твоя приятел. Как така пада толкова дълго?
— Тежък е той, но високо в небето има различни въздушни течение и като го подхванело някое, го отнасяло надалеееч, после попадал на друго и то съвсееем в друга посока го отвявало – Хъррррр...
— Там горе в небето е бил като перце на вятъра... Хайде стига, утре продължаваме.
— Ех, бе дядооо, все на най-интересното прекъсваш!
— Обръщай се да те завия и да поспим. Дай тука стъпалата на топло. Аууу, кочанчета са ти краката, къде измръзна така?!
— Мамо Нине, мръдни се. Идвам при тебе! Дядо ще хърка.
Този мой дядо заспиваше за секунда и захъркваше в следващата. По някое време през нощта баба ми го сръчка „Ваньооооо, не може да се спим от тебе, обърни се на другата страна."
— Ваньооо…
— Дядоооо…
— А? Какво става? Защо викате?
— Е как защо? Нито се будиш, нито спираш да хъркаш, главите ни наду!
— Да, дядо, главите ни наду!
— Глупости! Аз съм на състезание!
— Какво състезание, бе Ваньо?! Скоро ще се съмне, ние още не сме спали.
— Дядо, какво състезание? Я кажи!
— Дошъл тука един и ми разправя, че не мога да хъркам! А аз му викам „Кой бе, аз ли не мога да хъркам?"  И той не спира –„Ти ми, кой друг? Хайде на бас, че ще те надхъркам!". Тъкмо се надхърквахме, а вие с вашето викане ме събудихте и сигурно загубих баса заради вас!
— Така значи, ти си на състезание по хъркане, а ние тук с детето подивяхме. Я веднага да се обръщаш на другата страна!
— Хъррррр...

Следващата нощ.
— Такааа, докъде бяхме стигнали?
— Твоят приятел се носеше по някакви въздушни течения, докато падаше на земята.
— Да, точно така, виж как помниш. Та както се носел по небесната шир, забелязал един голям облак, който бил някак по–особен от другите. Надникнал от едната му страна, а облакът се обърнал към него и му заговорил с човешки глас. Приятелят ми не повярвал на ушите си, когато чул да се представя като Предачката.
— Предачката?
— Да, това била предачката на облаци. Предяла облаци. Купести, перести, дъждовни, всякакви, каквото ги има по небето. Сприятелили се те и тя го поканила да остане при нея, докато си възстанови силите. Нагостила го, напоила го и му изпрела по–меко от памук легло и същата бяла пухкава завивка.
— Ихаааа, представяш ли си това колко е меко?
— Да. Той каза, че никога не е спал в по-меко легло и с по-пухкава завивка през живота си. – Хъррр...
— Ааа, не! Не заспивай де! Тази вечер приказката няма да е толкова къса.
— Починал си, наспал се и като му укрепнали силите се сбогували. Предачката поискала да му помогне да си стигне по-бързо до вкъщи и изпрела за него плътни стъпала от облаци, по които да слезе до земята. Тръгнал той, слизал, слизал, но по едно време, не щеш ли се появила една фъртуна. Тя била тръгнала към земята и откъдето минела завихряла всичко около себе си. Нашият човек се оказал на пътя и. Така, на бърза ръка бил свален на земята като цопнал в средата на едно блато.
— Аууу, много лошо! Удавил ли се е?
— Не, разбира се, как ще се е удавил?! Нали трябва да е жив, за да ми разкаже всичко това?
— А, да. И?
— Не могъл да се измъкне от блатото. Така затънал до шия, че дори не можел да помръдне, но имал широк камък под краката си, на който бил стъпил та нямало опасност да потъне. Стоял си той в блатото и понеже много отдавна не се бил подстригвал, косата му станала дълга, гъста и рошава, като на баба Пенка от съседния вход. Само дето нямал забучени куки за плетене и кок като нея. 
— Хихихихи...
— Ваньо, не започвай пак с глупостите! — Мама Нина веднага го скастри изпод завивката.
— Я! Tи не спeше ли?!
— Спя, но те чувам какви ги говориш!
— Стига де, разваляте ми приказката - изроптах аз и дядо продължи.
— Не минало много време и долетяло едно ято диви патици. Рошавата му коса им се видяла много подходяща и си свили гнездо на главата му. Снесли яйца, измътили ги, поотгледали си те малките и тъкмо вече ги научили да летят, не щеш ли един изгладнял вълк ги надушил и дошъл да ги изяде.
— В средата на блатото дошъл вълк?!
— Хм... ми да, защото горният му пласт бил замръзнал и се втвърдил!
— Аха. Изяде ли патетата?
— Не, точно понечил да ги схруска и те излетяли пред муцуната му.
— Ох! Добре, че вече се научиха да летят!
— Да. За моя приятел обаче това била голяма възможност да се измъкне от блатото. Издебнал вълка да се завърти с гръб към него, издърпал леко изпод калта едната си ръка и го хванал здраво за опашката. След това извикал с цяло гърло колкото му глас държи „дииии“. Вълкът така се подплашил и хукнал с всички сили да бяга, че го измъкнал от блатото! Дай сега на дядо една бузка (целувка) и заспивай!

Такъв беше моя дядо, как да не го обичам.
— Дядо, какво стана с твоя приятел като вълка го извади от блатото? Така ли свършва приказката?
— Е, как ще е свършва?! Приказката не може да свърши. Сега ще ти разкажа какво стана след това. Като излязъл бил мокър, премръзнал и гладен. Трябвало да си облече сухи дрехи, за да не настине. Докато седял и мислил какво да прави, погледът му се спрял върху ствола на едно дърво. Имало нещо дълго и метално опряно на него, което проблясвало на слънцето. Приближил се той и какво да види – била стара пушка. Взел я, огледал я, пробвал я, стреляла. Тогава чул шумолене. Притаил се той, за да не се издаде и зачакал. Отсрещните храсти се раздвижили и от там се подала една рижава муцунка. Била лисица. Той вдигнал пушката леко, бавно и се прицелил.
— Ще убие лисицата?! Ако се нещо лошо се случи с лисицата, няма да ти проговоря!
— Чааакай, не бързай толкова, слушай нататък. Лисицата отишла до дървото, където той преди малко седял, подушила го, обърнала се и започнала да си чеше гърба по кората му. Точно когато опашката й била разперена като ветрило върху ствола на дървото, моят приятел стрелял.
— Уааааа... Рев.
— Ваньо бе, не знаеш какво говориш! Приспиваш ли я или я разстройваш. Дядо ти се шегува, не е станало така!
— Неее, тоя идиот уби лисицата. Уаааа... Рев!
— Нищо й няма на лисицата, не бързай да плачеш! Спокойно, не я е убил! Слушай!
Подсмрък, подсмрък... 
— Къде живее сега твоя приятел?
— Защо?
— Защото, ако лисицата умре, ще взема една от твоите пушки и аз ще го застрелям, да види хубаво ли е!
— Хо, хо, хо!
— Ваньо, бе! Май ги разказваш тия приказки ти да се забавляваш . Дърт човек стана, акълът не ти дойде!
Дядо се изкиска още веднъж и продължи.
— В пушката нямало патрони, а един пирон. Лисицата си била разперила опашката да я почеше и той като стрелял, й заковал опашката за дървото.
— Уаааа. Пак ревнах. Идиот! Знаех си, че тоя е идиот!
— Лисицата се стреснала и започнала да се дърпа ту наляво, ту надясно, измъкнала се от кожата си и избягала в гората.
— Леле Ваньо, не си наред!
Баба ми се беше надигнала и подпряла на лакът в леглото. И двете го гледахме изумени.
— Какво сте ме зяпнали така?! Лисицата е жива и здрава, ще си отиде в дупката и ще си облече друга кожа. В тия гардероби – и посочи стигащия до тавана масивен орехов гардероб – само един чифт дрехи ли имате?
Мама Нина рядко нямаше какво да каже. Аз определено бях объркана. Никой не можеше да предвиди такава развръзка. 
Нямах основание да плача – лисицата си беше добре. Е, да на дядо приятеля и отмъкна кожуха, но тя в лисичия си гардероб вероятно има много неща за обличане. Щом с този тоалет излезе от храстите сигурно не е бил най–новия или най–красивия и. 

Растях с приказката на дядо. Годините минаваха, ходех на училище, роднините ме подкачаха, че като порасна вероятно ще кажа на момчето, с което ще имам среща: “Бъди така добър и ме изчакай пред входа, дядо да ми разкаже приказка и слизам. Така е. Бях пристрастена към тази безкрайна приказка. Колкото по–голяма ставах толкова повече мъдрост и доброта откривах в нея. Разбира се, вече хващах голяма част от шашмалогиите на дядо. Най–често се усмихвах без да му прекъсвам мисълта и се удивлявах как плавно и съвсем убедително вплиташе някаква безумица в разказа си, а тя звучеше така естествено, че само, ако много внимавах можех да я открия.
Веднъж каза: “Гоних аз вълка, а той, както се беше засилил, се плъзна по леда на Марица и се скри отсреща в зелените царевици." Толкова се смяхме всички, че стана нарицателно в семейството.
— Сериозно ли говориш или ме плъзгаш по леда, та в зелените царевици?

Бабите и дядовците са преживяли на собствен гръб грешките и като възпитавани и като възпитатели. Може да не знаят всичко, но са прозряли основното. Времето е малко, живота е кратък. Техните пораснали деца не желаят и нямат време за съветите и мъдростта им. Те са така заети да се борят с материалния свят, да се доказват, да постигат цели и то в опредлени срокове, че често превръщат детето си в дългосрочен проект, наравно с другите. Родителите се грижат за оцеляването и развитието на физическото тяло, бабите и дядовците за душата на детето. Едните току що са дошли с празни ръце, а другите скоро си отиват и искат да оставят на някой богатството си. Те са като среща на пролетта с есента.

Снимка: личен архив.