Една от най-тежките български клетви ме сполетя. Влезнаха ми майстори в къщата!

Ремонт посред зима

Една от най-тежките български клетви ме сполетя. Влезнаха ми майстори в къщата! Наложи се посред зима да сменям дограма. Докато майсторите я наместваха с каучукови чукове, шпакловката на съседната стена се свлече. Стената беше външна, напукана и влажна и ако не исках зимата да се занимавам с мухъли и кондензи, трябваше да направя външна изолация. Така се сдобих с Майстор Петър и неговия помощник Полковника. Около Полковника очите ми се насълзяваха. Къде заради облака от тежка миризма на стара партенка с лек привкус на миналогодишно кисело зеле, къде поради желанието му да ми разкаже колкото е възможно повече от живота си за единица време. Още от първия ден ми заяви, че кафето си го пие бавно и то само с черна захар! Щях да се справя някак с него, като го държа на проветриво и по-далеч от мен.


Майстор Петър обаче беше най-колоритния измежду майсторите. По-дизайнерски докаран и наперен не можеше да бъде. Смятам, че дрехите му са дизайнерски понеже не мисля, че която и да е верига секънд хенд може да се справи с неговите изисквания за визия. Не, дрехите му не са стари, не са и неподходящо съчетани, нито са смешни или демоде. Изумителни са. Гледаш го и не разбираш. Все едно си взел части от различни пъзели, те незнайно как са си паснали, но общата картина те кара да си местиш главата в различни плоскости, опитвайки се да я възприемеш. Имаше някаква концепция в цялото му облекло, която не схващах. Само за шапката ми трябваха десет минути. Филцово бомбе, опасано околовръст с широка лента избродирани тиролски мотиви и с козирка! Рокерско кожено яке, гарнирано с парчета цветен брезент! Кадифени панталони, обаче целите в ципове и джобове. Всичко това завършваше с кожени ботуши "шпицарки" с вирнати нагоре муцунки като на вълшебник. На врата си имаше някакъв странен аксесоар. Метална верижка на прешлени с цвят на мед. Нещо като онези дървени изкуствени змии по панаирите, но от метал и с инкрустирани камъчета. Във всичко това  се намираше поне 65-годишното тяло на Майстор Петър. Сигурно ми е говорил нещо за размери, цени и срокове, но аз съм го пропуснала, докато се чудя откъде се е сдобил с всичко това. Не е секънд хенд, не ми изглежда и по поръчка да е. Да е реквизит на филм... едва ли. Кой, как и защо е произвел тези дрехи? Колко струват?

Помня обаче, че на всякъде, където можеше и не биваше, казваше "дет' се вика" и ми изнесе лекция как са ме прецакали, дет' се вика и вместо да ми направят изолацията на кухнята с фибран, дет' се вика, са ми сложили, дет' се вика най-прост стиропор мошениците ниедни.
Дадох пари, колкото поиска, увери ме, че в неделя щял да донесе всички материали и в понеделник с Полковника ще запретват ръкави, че зимата иде, дет' се вика.

В неделя вечерта влязох и застинах, дет' се вика. До тавана се издигаше планина от стиропор. Разтръсках глава и погледнах пак. Колкото и да съм жена това пред очите ми е стиропор и не всичкия е нов, понеже някои листове са кални, дет' се вика, а други опаковани. Трябваше да му се обадя и да разбера защо, дет' се вика, тоя стиропор е у нас и какво смята да прави с него.
— Майстор Петър слуша.
— Здравей, Нина е.
— Здравей, Ники!
— За какво е този стиропор в коридора, който виждам?
— Аз го донесох, нали дет' се вика,  утре почваме.
— Кой ти каза да купуваш стиропор!? Нали оня ден един час ми обяснява как са ме прецакали и са ми направили изолация с боклук, т.е. стиропор!
— Аз щот', дет' се вика, не знаех...
— Не знам какво се вика и какво не си знаел. Не помниш ли вчера какво ми говори?
— Аз щот', дет' се вика, да е по-евтино.
— Защо не ме попита, дали искам да ми е по-евтино?! И колко ще ми е по-евтино? На какво се продава това нещо - на литър, на метър, на килограм?
— На квадрат.
— И колко струва квадрата на стиропора и на фибрана?

Тук се започна едно усукване, дет' се вика, майката си трака..... По едно време разбрах, дет' се вика, че не иска да каже "нето" цена, а на материала с работата. В крайна сметка накрая, дет' се вика, се разбра.
— Искаш да ми кажеш, че за да ми е по-евтино с 42 лв, ще ме прецакаш да ми сложиш скапан стиропор за нещо като външна изолация, което се прави веднъж?!
— Ми, Ники, аз дет' се вика, не знаех и си викам...
— Утре, дет' се вика, тоя стиропор да го махнеш от тука и да купиш фибран, щот ша полудея накрая, дет' се вика!

Понеделник ранно утро. Спи ми се, крива съм. Къщата прилича на строителна площадка. Ставам от леглото и стъпвам на найлон. Целият под е застлан с него, скръц, скръц на всяка крачка... Седем скръцвания с две завъртания и съм в тоалетната.

Майстор Петър е на вратата и звъни на пожар.
Гола съм, да изчакат малко. Кафе, трябва ми кафе. И моят телефон звъни. Кой е?! Който и да е. Ще звънна по-късно. Трябва да правя презентация. Имам срещи. Спъвам се в столчето на Майстор Петър и въжетата, с които ще се спуска от покрива. Кучето не знае къде да се дене в тоя хаос и ми се вре в краката. Нахълтват. Изнасят стиропора. Отварят прозорците и спускат машини и кабели. Стуууд.
Телефонът ми не спира да звъни, всички са се сетили баш сега, че им трябвам. Аз да не работя в спешно, бе?! Я по-кротко, че съвсем се обърках. Ей сега се оправям и изчезвам. Трябва да се изкъпя.
Как? Прозорците са отворени, вече и вън и вътре е 5 градуса.

— Вижте какво, ако сте си изпили кафето, ако сте си спуснали през прозореца инструментите и сте готови за работа, по дяволите, излезте от тук, защото и аз съм на работа и трябва да се приготвя.

Разкараха се най-после! Излизам от банята и зъзна, с рязко артистично движение си хвърлям хавлията и се обръщам към шкафа за бельо. Но...той е затиснат от библиотеката ми, която лежи странично на пода в цял ръст... Както съм си по чехли, ругаейки започвам да блъскам библиотеката, за да я отместя от шкафа с бельото поне. Тя не помръдва. Не съм особено ефективна, докато се хързулкам по найлона. Разбрах, че няма да стане толкова лесно и бързо.

Тръгнах да си облека хавлията отново и в този момент го видях. Полковника. В клоните на сливата. Точно пред прозореца на нивото на очите ми. С разперени крака и ръце в короната на дървото. Гледа и не мърда. Очите му големи, ченето му виси. Качил се да отреже няколко клона, които пречели да се спускат въжетата покрай стената. На няколко метра в страни Майстор Петър се опитваше да влезе в контакт с него, но Полковникът беше некомуникативен. Замръзнал е в клоните на сливата и не реагира.

Усетих как цялото ми желание да ругая Полковника до прегракване, да нацепя библиотеката на трески, да си ударя телефона в земята и да тегля една майна на началството ме напускат. Това, в което участвах, беше толкова нелепо и идиотско, че така както съм си гола и мокра, сред найлони, гипс и лепила, избухнах в неудържим смях.