Той е по-черен от горила, от брикет и от тъмна стая без прозорци.

Ринго

Love me tender Love me True Kandamunlab Ringo

Всичко е започнало тук, в клиника Green Do. От дясно наляво Ринго, Лорейн, Бари и Бетовен. Цялото му име е Love me tender Love me True Kandamunlab RINGO.

Той е по-черен от горила, от брикет и от тъмна стая без прозорци. През нощта е видим само, ако те погледне с бялото на очите или се озъби. Предложих да го кръстим Снежин, но на това ми предложение не се погледна с добро ухо. Като казах ухо - Ринго има най-меките плюшени уши в галактиката. Инстинктивно избягвам да ги пипам, очаквайки да се изправят. Това обаче е Лабрадор с огромни висящи джапанки, които почти се накисват в купата му с вода докато пие и не е немска овчарка и няма да му се изправят. Ринго е със старо английско потекло. Родословието му може да се проследи до хиляда и осемстотната година. Произхожда от семейство на шампиони с дълги списъци от спечелени първи места от международни изложби. Когато просто искаш да си вземеш куче като компания за разходка, може внезапно да се окаже, че си се сдобил с малък, но бързо растящ “господар”.

Още докато сучеше от майка си, преди да си смени адресната регистрация, неговите хора трябваше да работят няколко уикенда, да обезопасят всички тераси, за да не падне. Да застелят целия под с килими за да може Негово Величество да стъпва стабилно и да не се пързаля. Една не лоша заплата отиде за легла, дюшечета, панички, качествена храна и разбира се играчки. Ментови въженца за никнещи зъбки, гумени чесалки за същите тия зъбки, рингчета, топчици, писукащи кокалчета, грухтящо прасенце, плюшена овчица, торбички за събиране на акита, пелени за постилане да пишка върху тях и още стотина нещица.

Най-после дойде дългоочаквания ден Sir Love me tender... накратко Ринго да си дойде в новия, обзаведен специално според неговите потребности дом! До петдесетия си ден той беше отглеждан с изключително внимание и грижа съгласно всички дебели киноложки учебници. Това включва пускане на различни домашни звуци, за да се адаптира финият му слух към тях. Такива като бормашина, флекс, зеге (понеже живеем в София), травмай, клаксони, пищящи аларми на коли и чак после шум от сешоар и прахосмукачка. Дойде той, влезе, огледа, подуши. Толкова е малък, че се измори докато стигне от едната тераса до другата и заспа. То се знаеше, че съвсем скоро ще осъзнае, че я няма мама, братчетата, сестричето и ще заскимти.
Първите 24 часа минаха добре. Предимно спеше и ядеше. На втората сутрин ставам аз и какво да видя. Стопанина му държи някакви салфетки целите в кръв. Тази гледка ме разсъни за секунда.
– Какво става тук, каква е тая кръв?!
– Той... както си играехме ме повали по гръб.
– Повали те по гръб? - мигам аз. Пет килограмово куче поваля по гръб сто и... килограмов човек по гръб?!
– Да... после ме приведе в безпомощно състояние и ми се нахвърли.
– Ъ? Дай да видя, махни салфетките. Леле! От малко след окото почти до върха, носът му беше срязан като с бръснач.
Разбрах какво се е случило. Дребния го е захапал, той инстинктивно се е дръпнал и се е саморазпрал. Хайде промивки, лепенки...
– Ще ми остане ли белег?
– А не, хич! Не знаеш ли, че зъбките са му като бръсначи и защо позволяваш да ти се вре в лицето? Все тая... вече ще знаеш.

След пет безсънни нощи преминали в игри и боричкане, бърсане на безброй локвички и димящи зловонни купчинки, къщата започна да мирише по-лошо от клетката на леопардите. Навсякъде се виждат рула тоалетни хартии, готови да бъдат използвани своевременно. Всъщност само в тоалетната, където трябва да има, само там нямаше тоалетна хартия, но това са подробности на фона на всичко останало. Ринго упорито отказваше да ползва пелената, която бях сложила на пода в банята за тази цел. Щом го забележехме, че прави няколко патрави крачки, което е сигурен белег, че ще произведе димяща купчинка или езерце, се спускахме, грабвахме го и го слагахме върху пелената. Само веднъж се излъга, след това търпеливо изчакваше да му се махнем от главата, за да отиде да изработи поредната авангардна инсталация в средата на килима. Научи ни ден и нощ да стъпваме внимателно като нинджи. Само, ако светлината се пречупва под определен ъгъл може да се забележи безцветна локвичка върху гланцирана светла теракота. Една невнимателна стъпка и цял живот разчекнат. След всичко това и много повече чувам аз:
– Ама много си красив бе, много беее...! Ела тука, ела, обичам те бе!
Обърнах се, не ставаше въпрос за мен... а за черния лъскав пикльо, който гледа невинно като кошута.
Хм..
– Ти мен обичаш ли ме?
– Обичам те!
– Сигурен ли си?
– Убеден съм!
– Искам да го докажеш.
Нещо в погледа му лекичко помръкна.
– Как?
– Лесно! Три нощи няма да спиш, защото ще те хапя и ще си играеш с мен, ще опикая цялата къща и ще те радвам с димящи купчинки по килимите.
Очите му бяха започнали да изскачат от орбитите, а веждите, те не се виждаха, бяха му се скрили в косата. Устата леко отворена, долната челюст малко увиснала... Но, погледа... погледа беше неописуем. Ах, пари давам за този поглед и целия вид въобще.
– Какво?! Нали ме обичаш?
– Ако ти..., ти ако....
– Не говориш свързано, нищо не ти се разбира. Кажи си наум цялото изречение и ако е добре подредено и смислено го изговори.
– Ще ти откъсна главата, ще те пребия, ако ти..., такова нещо.
– Хм... даже нямаш смелост да го изречеш! Така значи, а?! Обичаш ме? Този дребния ти разкатава фамилията, по цели дни и нощи бършеш пода, като не спи те яде, а аз толкова години... и к'во? Такъв е живота – несправедлив, да караме нататък.
От всички играчки Ринго най-много обича една овца. Овцата я купихме с цел да преживее по-леко раздялата с родата от кучилото. Голяма е колкото братче, мека е и може да се сгуши в нея да спи. Така и стана. Спеше с нея, бореше я, хапеше я и я разнасяше навсякъде, но в един момент забелязах нещо странно за петдесет дневно куче. Така някак докато я боричкаше се качваше върху нея, захапал я за врата и задните му крачка започваха да треперуцат, а после да се движат ритмично... Ха! Не си ли малко малък бре?!
Ветеринарите ни посъветваха да я скрием, защото той така я доминирал и това хич не било хубаво да започва в толкова ранна възраст. Обадих се на стопаните на майка му.
– Алооо... Гледахте ли клипчето?
– Ха-ха-ха-ха... Да, гледахме го, абе не е за вярване, много е малък...
– Не ха-ха-ха, а какво сте правили пред горките невинни малки кученца мислейки си, че спят, а? Или неподходящи за възрастта им канали по телевизията май сте гледали.
– Ха-ха-ха... глупости! Нищо такова, ха-ха-ха.
– Не се правете! Това поведение го е видял отнякъде, няма сам да си го измисли! Пускали сте им разни градски звучи, да се адаптират, да не сте пускали и някакви звуци от филми, където възрастни се доминират по малките часове? Кой знае и колко лоши думи и изрази е научил. Не ви е срам! Ще доминира овци той, още се напикава, на доминатор ще се прави ха ма, ха! Майтап, майтап, ама прибрахме овцата.
Преди със стопанина му си изпращахме закачливи послания, а сега си разменяма снимки на кучешки лайна. На дребосъка му се разстрои стомахчето и вместо добре оформени купчинки започна да прави димящи блата. Аз му изпращам снимка, за да каже последното, което е видял по-рядко или по-гъсто е било. Съответно го моля после да ми снима и той резултата, понеже се оказа, че трудно ми го описва, така, че да разбера. В постоянна връзка сме и с ветеринарите му, та и те също получават своевременно (от сутрин с кафето, та чак до вечера) снимки на всяка нова порция, за да кажат сгъстяват ли се, разводняват ли се и какви мерки да вземем.

На Ринго, сутрин след като се събуди към 5 часа и се наяде, му идва една страховита енергия, докато на горките двукраки сърцата им спят, а и на работа трябва да ходят. Мъка. Стопанина му спи като „римска гъска“. При най-малкия шум скача рошав, сяда в леглото и с разтревожен вид пита:
– К'во става?!?!
– Нищо, което да не знаеш не става. Имаш куче. Заспивай!
Захъркава падайки върху възглавницата и след малко пак скача:
– А, сега какво мирише? Пръдна ли или се насра?
– Спи!
– Мирише!
Някой става и решава проблема с миризмата.
След няма десет минути той пак скача и светва с телефона:
– Къде е???
– Ооох, не знам къде е, опитвам се да поспя малко, остави го.
– Какво тропа?
– Дадох му да доминира овцата. Спи!
– Ама нали не трябва?
– Не ме интересува, да я доминира, каквото иска да я прави. Нас ли да доминира или овцата?
– Добре, да дремнем.
Така, ден след ден Ринго расте и ни весели. Привилегията да го разхождаш изисква първо да го отгледаш.