Цяла неделя си седиш кротко и тихо пред компютъра и цял вторник и сряда обикаляш, виейки от болка по невролози и травматолози. Навсякъде хората в бели престилки питаха, какво се е случило с мен (блъснал ме е някой по стълбите, ритната съм от кон, паднала съм от високо), и изпадаха в крайно недоумение, като им казвах, че не съм ставала от стола пред компютъра.

Самосадо-мазо

Цяла неделя си седиш кротко и тихо пред компютъра и цял вторник и сряда обикаляш, виейки от болка по невролози и травматолози. Навсякъде хората в бели престилки питаха, какво се е случило с мен (блъснал ме е някой по стълбите, ритната съм от кон, паднала съм от високо), и изпадаха в крайно недоумение, като им казвах, че не съм ставала от стола пред компютъра.

В неделя вечерта изневиделица и рязко ме заболя дясното бедро отстрани. Болката беше непоносима дотолкова, че по нощите пращах до аптеката да ми се купи игла, спринцовка и ампула волтарен. Единственото положение, при което се търпеше, беше, ако лежа неподвижно с изпънати крака. Всеки опит да си мръдна крака със сантиметър, ме докарваше до писък. Приличаше на прищипан нерв. Изкарах нощта, стискайки зъби, по гръб в поза „Стой! е- мърдай” и „мирно”. На сутринта имах желание да ям живи хора и да крещя по всичко. Цял ден се опитвах да си самопомогна. Звънях по приятели лекари, кинезитерапевти, невролози, хомеопати, мазах се с каквото намерих, пих разнообразни неща. Болката беше... като вместо нея да предпочета да родя тризнаци(едновременно.) Боли, ако ходя, ако се опитам да седна, да легна, да стана, да се завъртя. Като казвах, че с нищичко не съм заслужила тези мъки, пропусках да споменавам, как седя пред компютъра.

Аз съм човекът-шило, не е нужно да бивам убивана, достатъчно е да бъда поставена зад бюро, затворена в офис от девет до пет. След първите 10 мин. седене пред компютъра ме хваща съклет.  Ръцете и главата ми трябват, така че ги управлявам, но от раменете до стъпалата ми всичко останало изпитва безмерна досада, скучае и неистово се опитва да си разнообрази живота. Задникът става, за да освободи място там да се пъхне десният крак.  Когато се одърви и колонии хапещи мравки пропълзят по него, задникът пак се надига, колкото да му позволи да падне безжизнен на пода и да седне върху левия. Докато пиша, някое от коленете или и двете се промушват между ръцете ми, сядам леко назад, колкото да се освободи предната част на седалката, за да стъпят петите. Като и тази поза доскучае, крайниците се разменят, коленете щръкват покрай ушите ми, а ръцете застават по средата с лек напад напред, за да стигат клавиатурата.

Имам и други разнообразия. Краката изпънати върху бюрото, а лаптопът – на корема. Два крака, свити на седалката отдясно на задника и после отляво и т.н. Тези пози ги знам, допускам, че се кикерча и в други, за които не знам.

Вчера джипито ми напомни, че преди 8-9 години се бях докарала до същото безпомощно състояние от същото това чеплезене пред компютъра. Каза, че всеки човек може да сбърка веднъж и го запомня за цял живот, но само идиот може да си причини едно и също нещо два пъти.

За да изпита и опознае човек границите на физическите и психичните си способности в подобна ситуация, трябва да са налице следните условия:
1. Болка при най-малкото движение.
2. Чувствителен стомах.
3. Няколко таблетки прост Diclophenac (нестероидно противовъзпалително и болкоуспокоително). Изпивате една таблетка и с надежда си лягате да спите.

След два часа се събуждате в страшни мъки и неотложно желание веднага да станете. Няма нужда да търсите проклетата листовка на лекарството, аз ще ви кажа какво пише там. Чести нежелани реакции: Гадене и/или повръщане, стомашна болка, диария, храносмилателни проблеми (диспепсия). Експериментът стана случайно, никога няма да го повторя! Поне не и в следващите 8-9 години. Нямаше никакво съмнение, че трябваше да потърся лекарска помощ. Старата приказка, че сам човек е само за тоалетната е много вярна. Някой трябваше да ме приведе в приличен вид за ходене по болници, което минимум означаваше да ме съблече, изкъпе и облече.

В банята се разигра трагикомедия. По едно време майка ми каза:
— Странно е, това не съм го правила повече от 35 години.
Държах се като недоволно дете, което иска да покаже, че може да се справя само.
— Аууу ще ме ощавиш! С такава ли вряла вода си ме къпала?! Мамо, ще хвана менингит - дай малко топла вода. Чакай, мога да си измия косата, все пак крака ме боли не ръцете.  Мога да се избърша, дай ми хавлията.
— Внимавай да не се плъзнеш, дръж се за мен!
— Хо-хо-хо е това остана, да се пребия и в банята.

Обличането също беше предизвикателство.
— Мамо, не мога по никаъв начин да си обуя чорапите или обувките. Защо петата на чорапа ми е отгоре? Не ми стягай така връзките, ще ми прекъснеш кръообращението.
— А шамар?

Следва при невролога:
— Като те дера тук и тук, еднакво ли ти е усещането?
— Да.
— Свий краката в коленете.
— Мога само левия.
Вдигна и ми сви десния.
— Аааааууууу!
Шааат с чука по единия, шат по другия крак.
— Ааааауууу!
— Вдигни, завърти, бутай ми ръката със стъпалата, дърпяй ми я. Нямаш парези...
Следва саблен удар в таза.
— Боли ли те?    
— Не... много. Но ако ме фраснеш още веднъж на същото място, ще ми стане синьо.
— Трябва да те види травматолог, тук има нещо гнило... Отиди до Пирогов и се върни пак.

Не мога да карам. Не мога да си местя стъпалото между педала на съединителя и газта. Обаждам се да дойде другарчето. Помощта ми идва на жълто такси. По пътя до ”Пирогов” рева и ругая от всяка дупка и на всеки завой. Десет минути не мога да сляза от колата на пироговската рампа.

При травматолога в ”Пирогов”:
— Как се преби?
— Пред компютъра.
— Моля? Столът се счупи, някой те блъсна?
— Нищо такова, просто си седях.
— Я ела насам да те пипна.
— Аааауууууу!!!!
— Веднага снимка на таза и на бедрото!
Познат рентгенолог, добронамеррено груб.
— Легни по гръб, събери си пръстите на краката, а петите ги радалечи.
— Да си усуча крака навътре?! Абсурд!
— Така ли? Абсурд казваш?
— Ааааууу! 

При ортопеда:
— Ето, и не ме удряй повече!
— Разтегнала си и си възпалила мускула на мястото, където се залавя за таза. Ето ти рецепта за лекарства и инжекции.

Отново при невролога.
— Я да видя какво са ти изписали. Еййй, тия па ортопеди не спряха да го изписват това, никаква работа не върши.
— Тогава няма да го пия, чудесно! А  другото?
— Еййй, глупости! Това пък специално фирмата производител писа писма до всички невролози да не го използват за периферна нервна система.
— Хм, така ли? Чудесно, и това няма да го пия.
— Давай да слагаме инжективно „Дипрофос“
— Аааа, да бе, как пък не, да си бия кортизон!
— Тогава ще пиеш нестероидни.
— Аааа, да бе! Щях да пукна оная нощ от диклофенак, забрави!
— И Милгама ще пиеш!
— Няма! Не искам Милгама!
— Ти неврология завършила ли си?
— Не съм.

Сестрата, станала неволен свидетел на нашата разправия, открито ме гледаше лошо, по едно време не издържа и взе отношение:
— Ще правиш каквото ти казва доктора!
— Ти неврология завършила ли си?
— Не съм!
— Тогава не ми давай здравни съвети. Ти си бий кортизон!

Джипито ми индиректно ме нарече идиот, а любимата ми невроложка ме гледаше с любов, като че съм идиот.
— Нина, ако не се знаем от 15 години, така щях да те набия, че да ти се отщипят в миг всички нерви!
— Ох, толкова ме боли, че не ме интересува, прави каквото искаш с мен.
— Вечер ще пиеш Парацетамол.
— Без търговски наименования. Каква му е активната съставка на това лекарство?
— Трамадол с Парацетамол.
— Е, хубава работа! Години се пазя от тоя парацетамол, давай сега оправи ми крака, скапи ми черния дроб!
— Легни на кушетката..., завърти се на една страна... и събуй панталона!
— Садисти!
— Така ли?! С дебела или тънка игла, бавно или бързо да ти сложа инжекцията?
— Гробари!

Днес съм много по-добре! Боли ме малко. Мога да ходя бавно. Мога да карам кола. Спах цяла нощ, дори успях леко да се завъртя наляво.

На компютъра съм и пиша каквото пиша. Незабелязано, неусетно дори лявото ми стъпало се е измъкнало от пантофа. Докато чаткам по клавиатурата усещам, че нещо се опитва да ми бута левия лакет нагоре. Поглеждам – коляно!  Промъква се тайно, с намерение петата да стъпи на седалката на стола.— Какво?! Не си го и помисляй! Долна, подла твар. Марш веднага долу! Обуй си пантофа и стъпи на пода! Не ме карайте да ви връзвам за краката на стола!

Чувам в главата си гласа на един приятел: „Човек трябва да си говори мили неща и да се обръща към себе си с любов.”

— Виж, миличко... Само ти ми остана, не съм стоножка. Дясното ти братче окуця по този начин. Столовете са направени задници да седят върху тях, а не крака да стоят. Ти си крак, трябва да си на пода. Ако не се опитваш постоянно да ми се качваш на главата, обещавам, в неделя ще те заведа на разходка.

Не е необходимо да скачаш с бънджи, да паднеш от кон или да те блъснат по стълбите, за да се нараниш. Всеки може да го направи сам в домашна обстановка, без чужда помощ. Нужно е само да не внимава. Ако живеем, за да трупаме опит, какъв е смисълът от него, ако не го помним, ако не можем да го ползваме, когато ни трябва?

Този нерв, мускул или каквото е там ме спря принудително и ме накара да се замисля върху неосъзнатия начин по който живея. Голяма част от времето ми минава на автопилот. Бог ми е дал право на избор, а аз го пропилявам от мързел. Не да избера веднъж завинаги, а да избирам стотици пъти на ден. Ако избирам да изпуша една цигара сутрин с кафето, как цялата кутия не след дълго се оказва празна?

Я, цигарите ми свършили! Я, кракът ми се изкълчил! Я, живота ми свършил! Кога стана това? Къде бях аз през това време? Живях ли, спах ли? Да се живее осъзнато не значи да се живее скучно, в матрица, в непрекъснат контрол, а точно обратното. Ако осъзнавам, съм будна и свободна да избирам във всеки момент. Мога да избера да изпуша всяка една цигара от кутията или пет кутии и да им се насладя. Къде ми е удоволствието да пуша насън? Осъзнато значи да осъзнаваме какво правим. Ако осъзнаваме имаме избор, иначе не. Животът е твърде кратък, за да бъде проспан.