Първият ден прекаран в Англия при семейство Танерови завърши с фиаско.  

Записки от Албиона 2

Борба за оцеляване

Първият ден прекаран в Англия при семейство Танерови завърши с фиаско. Не наврях главата на Сю в умивалника с двата крана, а нещо много по–лошо за изтънчената и аристократична душа. Казах, че съм в недоумение как в цялото Кралство не са плъзнали всякакви зарази вследствие хигиенните им традиции. Че не разбирам защо пестят така настървено водата при положение, че са такава развита държава, 364 дни в годината връз главите им вали и са заобиколени от вода. Обясних ние, аборигените от малка България как си плакнем чиниите, как си мием зъбите и че тиквата е десерт! 

Само чаках да ми се нахвърли, за да се хванем за гушите. В ученическите години бях научила, че няма никакво значение каква е причината за скандала – виновен е този, който първи посегне. Сю изглеждаше като карикатура на дива крава от детска книжка. Главата наклонена напред, излиза и пушек през ноздрите и ушите, от бяс и започва да рие с предно копито. Повдигнах предизвикателно вежди, скръстих ръце и зачаках. Само дето не пошляпвах с единия крак по пода казвайки „Хайде да те видим сега!“

Не, нямаше да нападне първа, а само как и се искаше да ме стъпче с копитата си като онези безмозъчни голи охлюви плъзнали в градината и –  твари, които не заслужават да живеят. Вместо това, тя изсумтя така, че я чуха през две пресечки, удостои ме с най–пренебрежителния поглед, на който беше способна и напусна.

От адреналина не можах да заспя дълго и се чудех дали сутринта на закуска няма да се опита да ме отрови с мишеморка. Не закусвах! За най–голяма изненада Сю се усмихваше и ни говореше крайно любезно и добронамерено. Съобщи ни, че мистър и мисис Риидс от еди си коя улица са ни поканили всички нас на барбекю в двора си днес следобед. Присъствието ни било задължително и съгласувано с организаторите като част от накисването ни в английският бит и култура. 

На път за училище си купихме някакви бисквити, за да оцелеем от глада, който още от миналата нощ ни стискаше за гърлото. След цял ден учене, така озверяхме от глад, че заприпкахме към двора на семейство Риидс. Барбекю значеше само едно единствено нещо и то беше месо! Една пресечка преди да стигнем, надушихме носещия се аромат, от който лигите ни потекоха. Едва изчакахме да мине необходимото време за запознаване и стандартните любезности, за да грабнем най–големите чинии и да се нахвърлим върху тавите пълни с мръвки, салати, десерти и какво ли не. Храната изглеждаше и ухаеше превъзходно, беше огромно количество и имаше голям избор. Спогледахме се и си разпределихме ловната територия. Едната отиваше само за месо, другата за салати и всичко останало. Грабнахме чинии и хукнахме. Определихме си среща на най–отдалечената маса, за да не ни пречи никой на угощението с приказки за времето.

Всяка домъкна колкото плячка можеше да носи, седнахме една срещу друга и се нахвърлихме. Не мина минута и се спогледахме със сълзи в очите. Аз изплюх пилешкото бутче, тя наденицата.. Захапах пържолата, тя бекона и почти едновременно ги изплюхме отново. Какво за Бога са причинили тия на прекрасната храна?! Всичкото месо е сладко! Толкова сладко, че ако си със затворени очи няма да разбереш месо ли ядеш или мед. Това не можеше да е истина, беше абсурдно да се повярва, въпреки че се случваше точно сега.
— Откъде взе тези меса, по дяволите?!
— От...тавите с меса.. - Казах аз сричайки.
— Да няма тави със сладки и тави със солени меса?
— Ами, не.. Имаше тава с наденички, тава с мръвки, тава с бутчета, тава с пържоли...
— Не, не мога! Тука ще умрем от глад! Защо бе?! Защо всичко, което трябва да е сладко ви е солено, а това, което всички нормални хора, го ядат солено вие го заливате със захар?!

Положението беше лошо и на мен ми беше много тъжно, чувствах се като дете, на което са му купили лют захарен памук. Казах:
— Спокойно, няма да умрем от глад! Виж, месото е пълна гадост, но тук има ужасно много храна. Донесла си планина от салати, има и някакви десерти все нещо ще става за ядене. Ще се наядем днес и после ще измислим как да се прехранваме в бъдеще. Има някакви кръчми, магазини. Ще ги разучим къде са. Или вместо на училище ще отскочим до Лондон, там има повече туристи от англичани, а те със сигурност не ядат тази храна. Имах план за оцеляване.
— Но, нали ни е забранено да внасяме отвън храна в къщата?
— Забранено? Чуваш ли се какви ги говориш?! Цели варени моркови и цели картофи с обелките ли ще ядеш?! Тиква с домати или мърмейт предпочиташ? Я се стегни! 
— Права си... Трябва да измислим нещо, тия вярно ще ни уморят от глад. Давай да хапнем поне салати, че ми се вие свят.
— Подай тази с краставиците и доматите, това не могат да го наръсят със захар!

Бързо набучих и лепнах едно парче домат. Стиснах го между зъбите си и в устата ми се разля сладък сок. Нямах сили дори да го изплюя, вдигнах глава и я погледнах... 
— Мамка му, това е ягода!
— А?
— Салата от ягоди и краставици?!
— Салата... от ягоди и краставици....! Избухнахме в неудържим истеричен смях. Ей така, както си бяхме някъде на майната си във Фарнам, у някакви си Риидсови, просто изперкахме.

Това, което ни се случваше беше толкова идиотско, че нямаше по–добро спасение, от това да полудееш весело. Започнахме да преглеждаме всяка храна и да опитваме малки късчета от нея, като се заливахме, не направо се давехме от смях. Все пак намерихме салата с домати, но те бяха комбинирани с киви. Точно както у нас режем краставицата на шайбички, някой беше нарязал киви на шайбички. Чудехме се вкусово или цветово комбинираха храните. Ако искаха зелено и червено можеха да направят зеленчукова салата с домати и краставици и плодова от киви и ягоди. Защо за Бога смесваха плод със зеленчук?! Бяхме донесли почти пълна чиния от нещо в което различихме: ориз, грах, гъби, аншуа, стафиди, пресни гроздови зърна, царевица, фъстъци, скариди и боб! Дали това са някакви типично английски блюда, или такива, които се заджуркват само в гр. Фарнам и околността, не се разбра. Предполагам, че на малкото градско общество от селски тип сме им изглеждали като две умопомрачени български откачалки, ако въобще са знаели къде е България. Чопкахме оттук–оттам и се понахранихме толкова, че да имаме сили да измислим спешен спасителен план как да не умрем от глад в тази богата държава – Анлия.

Отговорните за нашата социализация – семейство Танерови, внезапно решиха, че е най–добре всички бързо да се прибираме и ни отведоха към къщи. И ние и те не знаеха, че предстоеше още силни емоции да преживеем заедно.

Следва продължение...

снимка: личен архив