Преди много години в един слънчев следобед майка ми ме изпрати с някаква заръка да отида до вуйчо. Живеехме в кв. "Западен парк" близо до "Вагона". Вуйчо бил отишъл да се види с някакъв приятел в местната кръчма.

Животът е метър

Преди много години в един слънчев следобед майка ми ме изпрати с някаква заръка да отида до вуйчо. Живеехме в кв. "Западен парк" близо до "Вагона". Вуйчо бил отишъл да се види с някакъв приятел в местната кръчма.

Намерих ги с питиета седнали на сладки приказки. Веднага ми поръчаха безалкохолно и каквото още поискам. Разбира се, след обилно щипане на бузки и "Оуу, Круме, колко е пораснала твоята племенница", "растат децата, а ние стареем" и тем подобни, отново се върнаха към разговора си и ме забравиха.

Обичах да съм сред големите. Винаги разказваха за интересни неща, толкова различни от моя свят. Най-хубаво беше, че като не привличам внимание, те постепенно забравяха за моето присъствие и тогава започваха да говорят за още по-интересни неща... От мен се очакваше да ги наричам по име. Това беше трудно, защото трябваше да помня за всеки по две имена – едно име и един прякор. Ники-Песа, някой си – Джагомана, Жеката, Вола, Кътъра, Коце-Куфара, Артиста... нямаше да ме погледнат с добро око, ако кажа: ”Чичо, Вола каза еди–какво си...”  на чичо Джагоман. Бяха компания, хапваха, пийваха и говореха за живота. Аз не знаех много от тази тема, но знаех, че възрастните очевидно я разбират и знаят много по нея. Казваха, че аз съм още малка и животът ми тепърва започва. На моменти много се потисках и се чудех, кога най-после и моят живот ще започне та и аз да съм като нормалните хора.

Имаха различни мнения и всеки свои аргументи. Някои говореха от собствен опит, други разказваха случки, за да обяснят, кои са важните неща в този живот. Не се караха, но говореха доста разпалено и всеки искаше да се съгласят с него и настояваше, че е прав. Опитвах се да схвана, и следях да разбера всяка дума, за да мога да се подготвя. Обаче колкото повече говореха и изясняваха живота, толкова по-объркана и изплашена се чувствах. Как ли щях се оправям сама с него, ако изведнъж дойде и каже "Ето, аз съм живота, който чакаше!"?

Все пак някои неща разбирах, но повечето ми бяха "тъмна Индия", както казваше баба ми, когато нещо не може да се разбере лесно. Чак взех да се радвам, че още не ми е дошло дo главата като големите да се боря с такова  сериозно и неразбираемо нещо като живота и дано не ми се наложеше скоро.

Сервитьорите носеха още питиета, храна и още питиета, а тая мистична работа с живота хич не вървеше към изясняваме. Аз трябваше да се прибирам, но заради каквито и да било наказания нямаше да си тръгна преди да разбера какъв е "пустия" му живот, както го наричаше баба като се ядоса. Бате Ники-Песа удари с длани по масата и започна бавно да се изправя. Това от моя гледна точка беше доста респектиращо, защото той беше (Бог да го прости) над два метра висок, як българин, а на мен главата ми едва стърчеше от облегалката на стола. Също така бавно си бръкна в десния джоб на панталона и стискайки нещо в юмрука си, го вдигна над главата. Всички погледи се приковаха. Аз стоях точно до него и врата ми се оказа къс да му следя юмрука.

— Цяла вечер философствате и дрънкате врели-некипели! Сега ще ви покажа какво е живота! Животът е прост, всичко е адски елементарно и дете може да го разбере. "Най-после! Някой ще обясни какво е живота, така че и аз да мога да го разбера!"

Бате Ники седна, а в огромния си татуиран юмрук държеше живота. Забравих да дишам. Всички мълчаха и чакаха да видят какво държи.
Погледът му минаваше през всеки един, докато бавно си отвори пръстите. Всички се наведохме и не повярвахме на очите си – в голямата му длан имаше навито на рулце едно шивашко метърче.

Някой каза, че трябва да му се спре пиенето... Друг "Е, това не го очаквах от тебе! Кога стана модист?!" Аз бях искрено разочарована. Тъкмо се зарадвах, че ще разбули всички загадки около живота и най-после всички ще го разберат и ще спрат да спорят, а то... шивашки метър като на баба ми в чекмеджето, имаше ги дузина. Сега щяха да ми се карат за нищо. Или не, по-лошо щях да кажа „мамо, тате, закъснях, защото трябваше да разбера какво е живота и той е... та-да-да-дааааам – шивашки метър!“

Бате Ники разпъна сантиметъра, погледна към всички и каза:
— Животът е най-много един метър! На колко години си сега?
Някой каза 40, друг 50. Той си сложи левият палец и показалец на тази цифра. Между лявата и дясната му ръка сантиметърът стоеше опънат.
— Аз не познавам столетници, не си давам повече от 80 – и премести дясната си ръка навътре с 20см. Между двете му ръце имаше малко пространство от едва 30 см... Никой вече не се смееше и никой не искаше да му спира пиенето. Всички изглеждаха сякаш току-що са видели призрак.
— Не, не гледайте педесетте сантиметра, които висят... тях ги няма вече в сметката. Имаме 30 сантиметра в най-добрия случай. Това е! Животът, приятели, е метър, но целия, а не този, който ни остава. Хайде сега пак да говорим за важните неща в живота...

Никой не искаше да говори за нищо, камо ли да спори. Всеки гледаше в себе си посърнал. Струваше си да остана. Никога картината в съзнанието ми от тази случка не избледня с годините. Много от хората в тази компания вече ги няма, много от нас пропиляваме ценни сантиметри от нашия метър с "важни неща". А уж знаем, че най-хубавите неща не са "неща".

Снимка: Ал. Георгиев