От София до... Luanda. Полетите от Европа до Африка бяха скъпо и нестандартно удоволствие.

ТРАНСФЕРЪТ

От София до... Luanda

Тръгвах от България за Ангола. Имаше няколко варианта да стигна до Луанда. Полетите от Европа до Африка бяха скъпо и нестандартно удоволствие. Избрах вариант да летя до Москва с Аерофлот, с междинно кацане за презареждане в Того.

Трябваше да кацна на „Шереметиево 1“. Следващият полет беше след два часа от „Шереметиево 2“. Докато изпия едно кафе, разгледам и се помотая, щеше да дойде време за полета ми до Того. Пристигнах и отидох да попитам къде да се наредя, за да си изчакам транспорта, който да ме закара на „Шереметиево 2“. Никой не разбираше какво го питам. Първо недоумявах какво става, после взех да се вбесявам. Какво толкова сложно питах? Исках да ме закарат на мястото, от което трябва да продължа полета си. Този не знае, онзи вдига рамене, един ме праща при друг, той пък звъни по телефона… Времето се топеше докато се разправях и изяснявах кой е виновен и отговорен за превоза на пътниците. Невероятно, но накрая се оказа, че багажът ми е прехвърлен, но за мен няма осигурен летищен транспорт. Всеки желаещ да се качи на самолета за Того трябваше сам да намери начин да стигне до него. Абсолютно безобразие! Бях бясна. Как така ти прибират парите и те зарязват да се оправяш сам? 

Стана ясно, че пътят за „Шереметиево 2“ е някъде там, след изходната врата на „Шереметиево 1“. Миг след като се озовах на улицата пред летището ме връхлетя група мъже. Всички говореха един през друг и започнаха да ме дърпат. Стреснах се. Един ми сочеше якето, друг дънките, трети маратонките... Не знаех какво искат и не разбирах нито дума. Опитах да се отскубна и да се върна обратно в летището, но нямаше начин – бях обградена. Двамата, които ми дърпаха ръчния багаж в различни посоки, се скараха. Почувствах се като пиратска плячка. Истерично крещях на английски „Какво става?“, „Какво искате?“, „Помощ!“, „Не ме пипай!, „Махай се!“. Слава Богу единият даде признаци, че ме разбира. 

Постепенно с много пантомима, малко английски и общи славянски корени на някои думи започнах да разбирам какво искат. Хората настояваха да купят от мен всичко, което имам желание да им продам, все едно какво е то. Искаха съдържанието на сака ми, част от него или самия сак, дънковото ми яке, бейзболната шапка, валута или каквото и да е. С много усилия успях да ги убедя, че нямам почти нищо в себе си, че багажът ми е на „Шереметиево 2“, че закъснявам жестоко и е на живот и смърт да хвана самолета. Изглеждах много притеснена и отчаяна. Единят мъж попита в колко трябва да съм там. Казах до час и малко. Изсмяха се – било невъзможно. Усетих как в главата ми нахлува топлина и ми се завива свят. Не можеше да ми се случи този кошмар. Да изпусна полет за 1500 долара и да остана сама жена някъде между летищата посред нощ. Какво щях да правя? Къде да спя и най-важното откъде да взема пари за втори билет за Луанда?! Абсурд! Попитах как може да се стигне до другото летище? Човекът каза простичко: „С автобус. Ето там е спирката. Номер 83 спира близо до летището. После не е повече от километър пеша“. Погледнах в посоката на показалеца. На един площад имаше спирка и поне 300 човека, които чакаха. Нямаше да се вредя и за петия автобус.

Групата, която ме обграждаше, се беше разредила след като загубиха интерес от мен като продавач. Погледнах тримата мъже сериозно и казах: „В никакъв случай не трябва да изпусна самолета! Ще ви дам 50 долара, ако намерите начин да съм на летището до час. Трябва!“. Те се спогледаха, размениха няколко кратки реплики, посочиха ми точно къде да ги чакам на улицата и хукнаха на някъде. След няколко минути със свирене на гуми пред краката ми закова микробус. Потеглихме с бясна скорост. Микробусът приличаше на самоделно транспортно средство. Беше кърпен на сто места, стържеше, виеше и заплашваше всеки момент да се разпадне на съставните си части. По едно време или пътят свърши, или шофьорът кривна, не разбрах, но започнахме да се движим през поле. Бях се свила на пода, за да не си разбия главата. Нямаше седалки, миришеше на животни. Мъжете не говореха, бяха сериозни и само ме поглеждаха от време на време. Бусът отскачаше от една бабуна само за да се приземи на следващата. Времето минаваше, а не се виждаше никакво летище. Доколкото схващах от жестове минавахме напряко, за да спестим време. Докъдето ми стигаше погледът, нямаше абсолютно нищо.

Една мисъл ме накара да се скова от ужас. Къде съм? Бях на пода на микробус някъде в околностите на Москва, с трима непознати мъже в средата на нищото. Изведнъж осъзнах, че съм в голяма беда. Страхът да не си изпусна полета и да остана в Москва ми се видя като златна пропусната възможност. Ние не отивахме към никакво летище. Огледах се. В никоя посока не се виждаха каквито и да било признаци на живот. Какви шансове имах срещу трима едри мъже? Никакви. Караха ме някъде, където да ме изнасилят и сигурно после щяха да ме убият. От друсането, от ужаса или от двете ми стана много зле. Бяхме се отдалечили поне на 30–40 километра от „Шереметиево 1“. На хоризонта не се виждаше „Шереметиево 2“ дори като точка. Работата беше ясна... След още петнайсет минути прекарани в страх и каране през пустошта, без път, знаци и ориентири микробусът закова спирачки пред „Шереметиево 2“. Бяхме стигнали за час. Това беше един от най-дългите часове в живота ми. Изпаднах в състояние на такова щастие, че им дадах не 50, а на всеки по 50 долара и не можех да спра да ги прегръщам и да им благодаря. Мисля, че знам какво изпитва човек в момент, в който разбере, че смъртната му присъда е заменена с освобождаване. Не ходех, а летях. Намеренията ми да линчувам публично служителите на Аерофлот се бяха изпарили.
 
Сияеща и доволна бях за чекирането точно навреме. Мила служителка ме информира, че полетът ще се позабави малко. След един час милата служителка отново ме информира, че полетът ще се позабави малко. После є свърши работното време и следваща мила служителка продължи да ме информира, че се движим с много леко закъснение. След всичкото притеснение да не изпусна самолета, карането с мръсна газ през полето в компанията на трима непознати и страха, че съм отвлечена, след „малко петчасово“ закъснение най-после ни натовариха в самолета.

Самолетът на Аерофлот беше огромен. Пътниците, които се качваха, обаче нямаха край. Помислих си, че няма как да стигнат местата и ще има правостоящи. Добре натъпкани зачакахме да излетим. Пилотът съобщи, че малко ще се позабавим. „Малкото“ продължи доста. В единия край голяма група пътници пиеха и пееха. С напредване на времето усилиха пеенето и си запалиха цигари. Майки с деца се развикаха, стюардесите сновяха напред-назад, но не можеха да се оправят с положението. Самолетът нямало да излети докато не го заредят с гориво. Беше станало много топло и задушно. Скоро всички така се изнервиха от липсата на чист въздух и пространство, че всеки крещеше на някой без да знае за какво. Отказаха да пуснат климатичната система по някаква причина, свързана с безопасността заради зареждането с гориво. В това положение останахме час и половина.

Когато най-после излетяхме бяхме толкова изтощени и изтормозени, че почти всички в самолета заспаха, включително пияните пеещи руснаци.

Моят малък черен опит
Африка е магично място << | >> Perdida