Изгубена. Оглеждайки се наоколо, виждах само мръсотия, облаци прахоляк, жега, мухи и разруха.
PERDIDA
Изгубена
След безкрайна смяна на летища и самолети, губене и намиране на багаж, най-накрая пристигнах в Луанда. Оглеждайки се наоколо, виждах само мръсотия, облаци прахоляк, жега, мухи и разруха. Навсякъде беше гъстонаселено. Хората разговаряха крещейки и бяха неразличимо черни. Всичко изглеждаше нереално и не от този свят. Искаше ми се да отворя очи и да се окаже, че съм имала кошмар
Зачудих се как е възможно романтичните ми представи за Африка да са толкова различни от реалността. Не можех да повярвам на очите си и не харесвах нищо от това, което виждах. Деца и кучета ровеха в планини от гниещ боклук. Отходни води течаха и смърдяха по улиците, сградите бяха разрушени или по-скоро недостроени. Блоковете имаха само етажни плочи, но не и външни стени. Момченце пикае от ръба на петия етаж, на четвъртия група деца играят на гоненица, на края на плочата на третия етаж някакъв спи обърнал гръб на града. Стомахът ми се свиваше от очакването всеки момент някой да загуби равновесие и да полети пред очите ми. Вдишвах трудно. Това не беше въздухът, който познавам. Имаше друга плътност. Все едно дишах през мръсен мокър чорап.
Мозъкът ми отказваше да приеме факта, че съм дошла да живея за неопределено време на такова противно място. Плачеше ми се. Исках да съм другаде, където и да е, само не тук и сега. Постепенно ме обзе паника до степен на нужда да пищя и да бягам. Трябваха ми пространство и чист въздух. Поисках да видя стария фар на Ponto Final и да погледам океана. Бях изморена, нервна и разочарована.
Качиха ме на някакво старо BMW и тръгнахме за Илята (ilha). Това е крайбрежната улица на Луанда, дълга няколко километра, която бях виждала на снимки. Всички по улиците ме разглеждаха с нескрито любопитство като рядко екзотично животно. Помислих си, че и ние в България така се блещим като видим някой различен.
В мига, в който колата спреше, пристигаха куп деца, просяци и сакати хора. Искаха пари. Жега е и прозорците са отворени. Навсякъде се виждаха инвалиди. Повечето бяха млади мъже без крака и ръце, надрусани или пияни, а може би и двете. Гневни на съдбата си, на войната, на белите, на това че са останали живи. Не може да се дадат пари на всички, а са пред колата. Няма начин да продължиш без да ги прегазиш. Ти си бял, изглеждаш добре, не е честно, нито справедливо – трябва да си платиш поне частично. Някои стават агресивни, ритат или удрят с патерица по колата. Запроврирахме се бавно покрай тях и някак се измъкнахме.
Неочаквано BMW-то спря и не пожела повече да тръгне. Развали се. Човекът, с който бях, ме помоли да изчакам пет минути да отиде до съседната улица, на която има магазин за авточасти, за да купи нещо. Трябваше да остана в колата, защото заключването също не работело, а ако я оставим, щели да я разглобят и изнесат на части за минути.
Казах добре. Толкова потисната се чувствах, че всичко ми беше все едно. Затворих прозорците въпреки адската жега. Беше сигурно, че само след няколко минути ще ме нападнат куп просяци. Минаха десет минути, после още десет. Прилошаваше ми все повече и повече. Не смеех да отворя прозорец или врата. Играех празна кола-скара. Нямаше въздух за дишане. Не играех добре празна кола. Наоколо се беше появил народ, който искаше нещо. Някакъв ръкомахаше и чукаше по прозореца. Други облегнати на капака ме разглеждаха като животно в зоопарк и чакаха да видят кога ще получа топлинен удар или ще изляза. Този, дето за 5 минути щеше да дойде, май се беше отказал. Започнах бавно да осъзнавам простите и очевидни факти, които добре знаех.
Сама съм... в африканска държава с гражданска война..., в средата на шестмилионен непознат град..., не знам нито дума португалски..., нямам никакви документи..., нямам пари..., не знам адреса на който живея..., не познавам никого...
Това е един от онези моменти, в които разбираш с кристална яснота, че каквото и да си въобразяваш, че притежаваш, както и да си мислиш, че си се подсигурил, единственото което наистина имаш си ти самият и животът, който е в теб. Нито прашинка повече или по-малко.
Може би щях да продължа с дълбоките си прозрения за живота и вселената, ако в този момент не получих факс от командния център в мозъка си: „Заобикалящите стойности на средата са несъвместими с живота. Веднага излез от колата. Връзката ще дъде загубена след 5 секунди. Повтарям, напусни колата! 5, 4“... отворих вратата... „3, 2“... излязах... и тръгнах.
Хората, наобиколили колата, тръгнаха след мен – сигурно искаха нещо. Да ми дадат или да ми вземат – не разбрах. Бях като част от небезизвестния клип на Майкъл Джексън със зомбитата. Беше ми зле, опитвах се да си спомня каквото и да е от пътя, по който бяхме минали или поне посоката. Нямах никакъв спомен или представа за местоположението. Табела с надпис Toyota ми привлече вниманието. Знам какво е Toyota! Този надпис беше единственото познато нещо наоколо. Тръгнах натам. Зад стъклените врати на представителството намерих спасение. Бели хора говореха английски, работеха климатици. Преди да ме питат каквото и да било, донесоха вода и ме сложиха да седна. Кошмарен първи ден в кошмарната Африка.
